Аутопсия на една телевизионна смърт

Все се плаша, че нашето общество, което преживява всекидневни разнопосочни скандали, постепенно ще загуби способността си да реагира и ще изпадне в колективна апатия. Казусът със заличаването на регистрацията на телевизия „Ден“ за щастие ме опроверга като вдигна мощна вълна от въпроси, възражения и коментари; почти всички авторитети по темата се изказаха, някои от тях многократно. Въпреки емоционалното и моралното напрежение на дебатите обаче, аз ще си позволя да внеса „технологична кротост“, възползвайки се от привилегията, че като член на СЕМ, макар и не гласувал решението, съм наблюдавал процеса на взимането му отвътре. За целта ще го разчленя на четири елемента, които могат да се анализират поотделно: нарушение-процедура-санкция-ефект.

1. Нарушението. И в СЕМ, и извън него, имаше консенсус, че предаването „От телефон до микрофон“ с водещ Ник Щайн съдържа нарушения, които най-общо могат да се определят като нетолерантна реч – в случая към етническите различия в нашето общество, към турците, ромите, включително и българите. Нещо повече, консенсусът има по-широк обхват – нетолерантна реч звучи на много места в публичното пространство и може да се приеме като една от характерните негативни черти на медиите в преход.

2. Процедурата. Най-деликатното, което може да се каже за нея, е че беше ускорена. Случаят беше разгледан за една седмица в три заседания (четвъртък, понеделник, четвъртък), като още на първото, преди каквото и да е аргументация и дискусия, председателят на СЕМ внесе предложение за заличаване на медиата. В резултат от усилията на останалите членове на съвета решението едва беше отложено веднъж, за да може все пак, според обичайната практика, да се разгледа доклад на отдел „Телевизионен мониторинг“, и втори път, за да може все пак, според предписанията на ЗАП, се изискат обяснения и възражения от оператора. Устремът и драматургията на процедурата не само не даваха възможност за публичен дебат, въпреки обществената значимост на проблема, не само не оставяха шанс на оператора да коригира поведението си, ако има воля за това, но фактически принудиха съветът, вместо да обсъжда нарушението, за да прецени каква санкция изисква, да обсъжда санкцията, за да прецени какво нарушение предполага. Маниерът на действие натрапчиво напомняше незаконосъобразното освобождаване на Лили Попова и екипа й и назначаването без възможност за други предложения на Кирил Гоцев за и. д. генерален директор на БНТ.

3. Санкцията. Ако все пак санкцията трябва да се мисли във връзка с нарушението, а не обратното, възниква поредица от свързани помежду си въпроси: нетолерантната реч съвпада ли с „подбуждане към ненавист въз основа на расов, полов, религиозен или национален признак“ според разпоредбата на ЗРТ, на която се позовава решението; подбуждането или подстрекателството не трябва ли да са ориентирани към целенасочени действия с търсен резултат; могат ли от речта на водещия да се извлекат достатъчно конкретни послания, които в порядък на системност да изпълват състава на подобно подбуждане; системността не се ли доказва по-убедително с влезли в сила поне три наказателни постановления; доколко водещият и съответно медиата да носи отговорност за изказванията на зрителите в предавания с открит телефон; как трябва да се санкционира етнически нетолерантната реч, така че междуетническите отношения, дори когато са напрегнати, да не се превръщат в тема табу, в обект на цензура и автоцензура; може ли един водещ, който се идентифицира от екрана като национално различен, да се превърне в най-опасното телевизионно лице на национализма в България; ще може ли СЕМ оттук нататък, след като заличава регистрацията на една медиа за нетолерантна реч, да поддържа равнопоставеност в отношението си към операторите при същото нарушение. Въпросите могат да продължат, но струва ми се и така е ясно за онези, които са си ги задали с професионална непредубеденост, че санкцията „заличаване на регистрация“ в случая виси като мрачна хипербола на престараването над медийното пространство.

Тук обаче логиката поема в опасна посока: след като санкцията е по-голяма, отколкото описаното в мотивите нарушение, значи тя санкционира и нещо друго, освен етническа нетолерантност. Другото, което се набива на очи в предаването, са критическите реакции, несъмнено остри, към една партия и нейния лидер. Подобна „нетолерантност“ обаче не само не се санкционира от закона, а е един от фундаментите на свободното слово. Разбира се, и аз предпочитам да се придържам към добрия тон и да приема, че закриването на медиата заради предаване, в което се критикува въпросната партия, е случайно съвпадение, но поне да продължим със случайните съвпадения. Те включват и факта, че СЕМ е сезиран за нарушението от структура на същата партия, че предложението за заличаване на регистрацията е направено от председателя на СЕМ, който пък е номиниран за член на същия този СЕМ пак от тази партия, че когато в БНТ се проявява системна “ нетолерантност“ към друг лидер от друга партия, но вече в нарушение на изискването за политически плурализъм в обществените медии, председателят не само не предлага санкции, а темата въобще не присъства в дневния ред на съвета и т.н.

Всъщност, въпросната партия тук няма вина – партиите затова са партии, за да защитават интереси. А работата на членовете на СЕМ е да защитават независимостта си, включително и от случайни съвпадения.

4. Ефектът. Щеше да е добре, ако можеше да се каже, че просто няма такъв. Но има и то повече от един и то повечето от тях негативни. По отношение на регулацията: след като закри една медиа заради едно предаване, което може да се излъчва и вече се излъчва от друга медиа, СЕМ постави резултатите от своя акт извън територията на здравия разум. По отношение на социалния климат: след като обяви един водещ, който имаше гротескно екранно присъствие, за заплаха на етническия мир, СЕМ му набави значимост и реално встрасти етническите предразсъдъци в обществото. По отношение на работещите в „Ден“: след като се твърди, че медиата е във финансов колапс, закриването й от СЕМ е неочаквано щастлив изход за собствениците от финансовите им задължения. По отношение на професионалната среда: след като първо закри медиата, а после потърси обществен диалог, СЕМ предварително го компрометира като противопостави две основни демократични ценности – етническата толерантност и свободата на словото – и накара хората да избират между тях.

Всъщност, в такива случаи винаги има и един позитивен ефект – казусът разиграва „на живо“ драмата на медийната регулация, разконспирира произхода й. А той е все един и същ, болезнено осъзнат още по време на кризата в БНР – институционалното отчуждение на регулацията от професионалната среда и обществените дебати. Напоследък дори се появи мнение, че независимостта на СЕМ трябва да се разбира като независимост от тъкмо интересите, изразени в подобни дебати, нищо че по закон органът е създаден да защитава не друго, а обществения интерес. Появи се даже мнение, че частният капитал в медиите е заплаха за свободата на словото, нищо че пазарният либерализъм е единствената демократична гаранция за многообразието и плуралистичността на медийното пространство.

Накрая, ако забравим за малко реалните последици от казуса „Ден“ и погледнем на него като на приказка, поуките ще са поне две. Първо, законът е само един „гол текст“, а съдържанието на думи като „свобода на словото“, „добри нрави“, „расова ненавист“ и пр. е исторически променливо, зависи от конкретната социална и култура среда и се проявява в публичните реакции. Така че, колкото и да им харесва на някои членове на регулатора да се правят на катаджии, ЗРТ не може да се прилага „от място“ – този мина на червено, този спря на забранено, а трябва да се опре на тези реакции; нещо повече, регулаторът сам трябва да ги предизвика и да им дава време да се разгърнат. И второ, принципите в закона, които в основата си са етичен кодекс на медиите, добиват смисъл само ако са ценност, част от професионалната идентичност на журналистите, а не репресивна норма, която се защитава със спорадични наказания. Регулацията задължително трябва да влезе в диалог със саморегулацията, иначе се превръща в показен разстрел пред строя за назидание на останалите.

За тези взаимодействия всеки член на СЕМ може да работи и сам според компетентността и съвестта си, но те ще добият устойчива и некампанийна форма, когато станат предмет на законотворчество. Или с други думи, когато гражданското общество, третият сектор най-после легитимно се включи в процеса на регулация. Дори само защото първият сектор „по условие“ защитава политически интереси, вторият сектор – икономически, а именно третият – тези на гражданите, т.е. обществения интерес, в защита на който е приет ЗРТ. Ще завърша с няколко стари предложения към законодателя, които преодоляват общия пожелателен тон на току-що извлечените поуки:

1. Всички членове на регулатора, независимо дали се гласуват от Народното събрание или се назначават от Президента, се избират по предложение на неправителствените организации в сектора, а част от тях, тъй наречената гражданска квота, се избира с пряк вот от тези организации. Само така има шанс в органа да не попадат членове с табелки гърба си ДПС, СДС, НДСВ или друга партия и под решенията им, дори и да са справедливи, да се подозира двойното дъно на корпоративизма.

2. Всички заседания на съвета по закон да се публични, защото когато регулираш медиите в полза на обществото и медиите, и обществото имат право да наблюдават как взимаш решенията си.

3. Задължителен, законово уреден, консултативен процес с професионалната общност и гражданския сектор при взимането на важни решения.

4. Всички важни решения да се взимат с квалифицирано мнозинство. Ако беше така, вярно е, че телевизия „Ден“ пак щеше да бъде закрита, но пък, например, екипът на Лили Попова нямаше да е освободен в противоречие със закона.

СЕГА, 19.02.2004

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *