Доц. Георги Лозанов, председател на СЕМ: Когато журналистиката е платена, престава да е журналистика

Доц. Георги Лозанов беше преизбран през миналата седмица отново за председател на Съвета за електронни медии (СЕМ). Пресмятайки заедно с него – той вече за четвърти път ще бъде начело на регулаторния орган (изискването на закона е, че председателят има 1 година мандат) като в този състав е от три години, а преди това има общо 6 години в Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) и после първия състав на наследника му СЕМ. Доц. Лозанов се шегува, че въпреки деветте години в съвета заради законодателни промени все кара първи мандат.

Какво се е променило в медийната среда за този период – от създаване на първия регулатор досега, има ли проблем, който така и не намери решение?

– Регулацията е сложно европейско изобретение, демократичен лукс, който обаче никога не е срещал голямо разбиране в българското общество. Включително и от хора, свързани с медиите, преминали дори през съвета, както и в очакванията на аудиторията.

Регулаторът не е началник на медиите, не казва какво да се и какво да не се случва в тях. Неговият смисъл е да пази правилата, без да се намесва в съдържанието. Явно обаче в нашата среда, ако нямаш категорични властови правомощия – да спираш предавания, да редиш програма, да назначаваш, уволняваш и пр., изглеждаш излишен. А медийната регулация отстоява норми, които са въведени по закон, но крайната им цел е да се превръщат в ценности.

Разликата между нормата и ценността е, че първата е външна принуда, която спазваш под заплахата от санкция. Докато втората е част от твоята идентичност, спазваш я, защото ти самият си такъв и не можеш да не го направиш. Дали регулацията у нас успява да задвижи тази трансформация е повод за дебат.

Но мога да направя и утешително сравнение между електронните медии (има, разбира се, отделни отклонения), които са регулирани със закон, и останалите, които не са. Няма спор, че електронните медии, особено обществените, носят много по-голяма ценностна стабилност, повече спазват професионалните стандарти и по-балансирано информират за това, което се случва около нас.

Всякакви претенции може да има към тях, включително и съвсем основателни, но аз твърдя, че през годините електронните медии си вършат работата на съвременно ниво.

Това не пречи те да бъдат въвличани в скандали, които се наричат медийни, дори медийни войни, без обаче обикновено да произтичат от самите медии, а по-скоро ги превръщат в заложници на чужди интереси. Но това е по-валидно за печата, отколкото за електронните медии, защото регулацията винаги е била на тяхна страна. Те самите, струва ми се, постепенно го разбраха и след като първоначално гледаха на нея само като на ограничение и даже репресия, днес, особено с професионалните им организации, поддържаме спокоен и продуктивен диалог, което отчитам като съществена тенденция.

Има и нещо друго – регулаторът през годините неведнъж е бил подозиран, че през него тече политическа воля или че протектира нечии интереси. Дано не прозвучи самохвално, но мисля, че през моите три мандата като председател подобни обвинения изчезнаха.

Може да има нападки от типа „СЕМ спи ли?“, защо не спира това или онова, но дори когато държавата се тресеше от протести срещу регулаторите въобще не чух СЕМ да стане обект на народния гняв.

Да, но все пак за хората вероятно изглежда, че СЕМ няма такава пряка роля върху тях, той е за медиите, не е свързан с плащания…

– Да, СЕМ е непазарен регулатор, а и мисля, че вече стана ясно, че не е дилър на икономическа и политическа власт.

А би могъл…

– Обвиняван е през годините най-вече във връзка с конкурсите, които провежда.

Сега предстои един от тези тестове – изборът на генерален директор на БНР – на 23 май…

– Има някакви опити предварително да се разколебава доверието в независимостта на СЕМ, и то произтичащи от кръгове в БНР. Това най-малкото е странно, защото, ако изключим един нов член (предложената в състава от президента Мария Стоянова през 2012 г. – бел. ред.), същият състав, който гласува сегашните директори на БНР и БНТ, предстои да направи отново своя избор. И след като няма обвинения към действащите директори, че са избрани в резултат на натиск, каква причина има да се подозира, че СЕМ ще избере следващите под такъв. Още повече тогава изборът на генерални директори беше в началото на един политически мандат (правителството на ГЕРБ – бел. ред.), а сега ще бъде почти между мандатите.

Кога трябва да се случи изборът на генерален директор на БНТ, той обикновено концентрира повече интерес и кандидати…

– Трябва да завърши до края на юли, когато изтича мандатът на действащия директор на БНТ.

Докато мандатът на генералния директор на БНР изтича на 29 май и дотогава трябва да бъде избран новият. Законът не предвижда друга възможност. Нито Валери Тодоров може повече да е в тази роля, защото има право само на два мандата и вече му изтича вторият. Което не му попречи заедно с профсъюзите и отделни лица в БНР да подтикват СЕМ, вместо да прилага закона, сам го да наруши и да не провежда този конкурс.

Защо?

– Надеждата му вероятно е била, че парламентът ще гласува промяна, с която да увеличи продължителността на мандатите. В момента те са 3 години и това наистина е кратък срок на фона на другите обществени медии в Европа. Но това можеше да стане, преди Народното събрание да се разпусне. Сега напомня куриозите в театъра, когато един актьор толкова се е вживял в ролята си, че и след като представлението свърши, не може да излезе от нея. Прибира се в къщи при жена си, но продължава да е сценичният персонаж, а не себе си.

Ние не сме давали негативни оценки на управлението на БНР и аз разбирам, че директорът му се чувства добре на това място и иска да остане там колкото се може по-дълго, но това не зависи нито от него, нито от нас.

Кои са другите краткосрочни задачи или предизвикателства пред СЕМ освен изборите на нови директори на БНТ и БНР?

– Преди това са политическите избори и е много важно СЕМ, дори извън преките си правомощия, да инициира по пътя не на регулацията, а на саморегулацията едно споразумение, каквото вече имахме за референдума. То трябва да компенсира някои от дефиците в нормативната база. Защото Избирателният кодекс вече много години не е осъвременяван по отношение на медийната кампания.

Сега ключовата дума, изречена или не, е пари. Това е кампания, в която всеки участва според това колко и на кого може да плати. Вярно, политиката, както и информацията, е продукт, стока, и може да бъдат рекламирана по законите на пазара. Но заедно с това и даже повече от това политиката е част от гражданския процес, човешко право. И е много важно журналистиката точно в предизборна ситуация да го защити в ролята си на активен посредник между политиците и избирателите. А тук вече парите нямат място.

Защото платена журналистика няма, когато тя е платена, престава да бъде журналистика.

Вече имахме диалози с представители на АБРО, ЦИК и електронните медии основно около две добри практики:

1. По-ясно да са означени платените части от кампанията в медиите.

2. Да има и други части, които не са платени, а са журналистически. В тях според препоръката на ЕС да се търси баланс, равнопоставеност и т.н., но не базата на пари, както е в момента (гаранция са само еднаквите за всички цени), а на базата на професионална съвест и роля.

Наистина някои медии и журналисти биха могли да злоупотребят с неплатените форми, като скрито ги превърнат в платени, но то целият ни живот носи подобен риск. Все едно заради това, че има корумпирани лекари, да се откажеш от медицинска помощ.

Навремето, когато само БНТ и БНР съществуваха и всеки регистриран политически субект имаше достъп до ефира, се наложи кампанията да стане платена. Така се спря върволицата от „сезонни политици“, спомня ли си някой „Български орел“, „Естествена монархическа партия“, „Партия на обединените европейски щати“, „Българска мобилна партия“, „Ера 3“ и т.н. Те се появяваха отникъде само по избори, говореха небивалици и се радваха на своите 3 минути телевизионна слава. Кампанията се превръщаше в небивало реалити, каквото реалити форматите едва ли могат да постигнат. Това беше не само разхищение на огромен ефирен ресурс, но и окарикатуряваше политическото говорене въобще – спираш да слушаш и тези, които имат какво да ти кажат.

Тогава заплащането имаше функция на филтър, защото не беше по силите на маргиналите, сега обаче то е анахронизъм и най-малкото да има втори филтър – на професионалната журналистика, която да реши кого и как да представи.

Има ли време това да се случи в тази кампания, тя започва след дни?

– Има и колкото и да е парадоксално, в частните медии може да се случи по-лесно, защото те нямат толкова тежки изисквания по закон, не са предварително спънати. По-трудно е в обществените медии. А това е парадоксално, защото преди всичко ангажимент на обществените медии е да дадат шанс на избирателя да се ориентира сред политическите предложения, да му покажат техните силни и слаби страни и да му помогнат да направи своя избор. Въобще да са с него, на негова страна.

А журналистите от БНТ и БНР точно в този един месец сякаш са „качени на трупчета“. И медиите стават само канал за комуникация между политиците, които могат да си платят, и крайния потребител на посланията. Задължителната фигура на журналистите като посредник е изключена.

В предстоящата кампания пък тази законова рамка е особено неадекватна, защото се появиха и нови гласове, които тръгнаха от улицата и се превърнаха във важна част от политическия дебат, а по закон няма как да участват в него.

Протестиращите казаха „не“ на много социални системи, искат цялостното им преформулиране. Медийната система по време на избори също трябва да се включи сред тях. Тъкмо сега е моментът това да се случи. Още повече че и СЕМ, и ОССЕ отдавна направихме такива препоръки, които адресирахме до законодателя. На предишните избори, когато представителите на ОССЕ установиха, че почти цялата кампания у нас е платена, само възклицаваха: „Oh, my God!“

Има и друг риск в момента като част от политическото предизборно говорене – започва в ефир да се лее, да го наречем най-общо, езикът на омразата – към етнически групи, към чужденци, чужди инвеститори и т.н. Това също е опасно…

– ЗРТ действително санкционира езика на омразата, но когато го използва събеседник, и то политик по време на кампания, не е справедливо медията да носи отговорност за неговите думи. А и е донякъде заблуждаващо, защото избирателите трябва да са наясно кой стои срещу тях и какви убеждения има. Разбира се, крайни изказвания са недопустими и това вече е работа на журналиста, зависи от неговия професионализъм и реакция. Тъкмо затова е опасна кампания без посредничеството на свободната журналистика.

Друг въпрос е, че има неравнопоставеност между електронни медии и преса, и особено интернет, където всеки може да каже всичко…

Обмисляли ли сте, независимо че СЕМ регулира само електронните медии, дали това споразумение не може да се разшири и да обхване и останалите под някаква форма.

– Не може. Дано примерът на електронните медии да стане заразителен за останалите. Дано, ама надали.

Въпросът Ви повдига и една по-голяма тема – отдавна смятам, че парцелирането на медийното пространство е за музея. Самите медии са влезли и все повече ще влизат в конвергенция, изчезват технологичните прагове помежду им, влияят си – преминават теми от новата медия към старата и авторитети в обратната посока. На мен ми се струва, че регулацията трябва да се разшири и едновременно с това да се либерализира, така че да е приложима и към „островите на свободата“, които предлагат комуникациите в мрежата.

С две думи – трябва да има общ закон и даже не за медиите, което също вече е понятие от миналото, а за медийните услуги.

Аз съм правил няколко опита да лансирам тази идея в публичния дебат, но тя все не намира достатъчна подкрепа, особено от издателите на вестници, защото те я преживяват като опасност от закон за печата, а още от началото на прехода върви тази мантра, че той би донесъл повече рискове, отколкото защита за свободата на словото.

Истината е, че след всички, предизвикани от „конкуренция без граници“, сблъсъци, скандали и войни в сектора се вижда, че законовата регламентация може да бъде само от полза на развитието му.

За прозрачност на собствеността има изисквания и в българското законодателство, но те сякаш остават формални и много въпроси висят около притежание и концентрация на медии.

– Необходимо е да се приемат още разпоредби, които ефективно, не само на книга, да гарантират видимост на собствеността до физическо лице. Тогава ще се разбере, че темата е обрасла с много митове и манипулации. Сега говоренето по нея е твърде жълто, защото не стъпва на доказани факти.

Често говорим за прагове на концентрация в собствеността. Но те могат да се въведат само в общ закон, защото концентрацията върви по много линии. Не само в радиото, телевизията и пресата, а и във връзките между тях, както и между създателите и разпространителите на съдържание, между различните форми на създаване на съдържание.

Иначе ние ще продължим да водим напразен разговор за концентрации, който обикновено се свежда до размяна на обидни реплики и свършва дотам. Напоследък съм окуражен, че това, което говоря от толкова време – за общ закон, за прозрачност на медийното финансиране и собственост, за праговете ѝ на концентрация, започва да се превръща в активна европейска политика, която рано или късно ще стигне и до нас под формата на препоръка.

Можем ли да говорим за медиен монопол в българската среда и ефектите му?

– Трудно, до момента, в който не посочим в закон какви са допустимите прагове на концентрация. Сега монополът е само метафора, и то оскърбителна, с която изнервено се замерваме, защото по закон всичко се оказва позволено.

Сякаш продължаваме да живеем в предмодерното време на заклинанията – вярваме, че ако наречем някого монополист, той ще стане такъв и дори ще се засрами и ще се откаже от монопола си. Това са бабини деветини, модерният свят изисква закон и регулация, която да стъпи на него.

КЗК не успява да изиграе ролята си и по отношение на медийния пазар…

– Общите антимонополни разпоредби в случая не са достатъчни, защото, доколкото мога да преценя на око, всеизвестното правило никой да няма повече от една трета на един пазар е спазено. Трябват специализирани прагове, тъй като медиите създават специфични пазари с неясни граници.

Има ли сравнително готов и добър проект на закон за медиите, за да може да се очаква, ако има воля в следващия парламент, до края на годината например да бъде приет?

– Аз съм доайен по писане и работа по неприети медийни закони. Проблемът е, че политиците имат страх от медиите и те не биха им стоварили един медиен закон на главата, който те не приемат. Обикновено се случва следното: правят се работни групи на принципа на представителството на различни интереси – частни и обществени медии, продуценти, носители на права, финансови институции, правозащитници и пр. Те накрая се изпокарват, това блокира текста и той не стига до парламента.

Или политиците трябва да намерят смелост и да изиграят ролята на горския и да кажат „Това е текстът!“ – шанс подобно нещо да се случи има само в началото на мандата. Или отново и отново поправяме все същия закон. Впрочем навремето той беше истински перспективен, благодарение на него първо затворихме главата култура и аудио-визия в преговорите с ЕС, лицензирахме частните медии, отворихме пазара, думата пират изчезна и т.н.

Медийното време, обаче е бързо и днес регулацията тревожно изостава по отношение на собствения си предмет.

Рискът при закон за медиите или притеснението е да няма свръхрегулация. Има ли обективно такъв?

– Обратното е – в европейски мащаб и във връзка със световната криза по-скоро има очакване за повече регулация, която да защитава потребителите. Либерализмът, към който самият аз принадлежа по душа, е силно критикуван. Изкаран е едва ли не главният виновник.

Но се надявам, че регулацията може да е „мека“ и да се разшири по посока на взаимодействието си със саморегулацията. Още 2001-2002 г. например предложих да има гражданска квота в СЕМ. Правеше се нов закон и исках в него да влезе този ангажимент, обаче бях политически неразбран и отречен. Идеята ми беше в съвета, който тогава се състоеше от 9 души, да има три равностойни квоти – парламентарна, президентска и гражданска. Последната трябваше да се избира на базата на регистъра на НПО в министерството на правосъдието, а президентът да легитимира гражданския избор в указ. Въпреки това обаче възраженията бяха, че гражданските организации „по условие“ нямат легитимност, защото зад тях не стои политически вот.

Така че за мен сега исканията за гражданско участие по време на протестите събудиха най-хубавото от професионалната ми памет. Но тогава искахме толкова малко и не успяхме, че не знам дали днес, когато исканията са се радикализирали, това увеличава шанса им. Още повече че когато се говори за граждански инициативи, следващата дума трябва да е експертност. Неправителствените организации носят това съчетание, а пътят от бунта на улицата до експертизата е дълъг и виждам, че много граждани, които в началото бяха активни, се оттеглят.

Но има разлика в механизмите на регулиране на различните медии.

– Да, за съжаление, и то големи. Единият край – на електронните медии, е обрасъл с регулаторни изисквания, които имат дълга европейска традиция, а другият край е Хайд парк – всеки може да извърши с думите и образите всичко.

Това кара електронните медии често да се чувстват неконкурентоспособни в битката за аудиторията, гладна за сензации и куриози, но аз мисля, че това им е шансът им да оцелеят в тази битка – като спазват професионални стандарти, докато жълтите или новите медии са склонни да плащат свободата си с отказ от отговорност.

Винаги ще има неща извън регулация, затова има значение и възпитанието на публиката какво е качествена журналистика по стандарт, за да избира какво да чете, гледа, слуша…

– Публичното слово ползва два големи ресурса – ресурсът на свободата и ресурсът на авторитета. И вторият, колкото и да се развиват формите на комуникация, продължава да е във владение на традиционните медии – те произвеждат авторитети и легитимират.

Какво се получи при последните протести – тръгна един процес, който, както става напоследък, бе организиран в новите медии, основно в социалните мрежи, за да излезе на улицата. Накрая обаче трябваше да мине през телевизията, радиото и вестниците, за да могат неговите гласове, идеи да получат обществена акустика и разпознаваемост. За да се включи в политическия дебат, а не да си остане само стряскащ, но неясен тътен, в най-добрия случай само лозунг.

Мисля си, че такива издания като сайта „Дневник“ събират привилегиите на двете публични среди – и по-голямата днешна свобода, и вчерашната история на качествената хартиена преса.

Как се е променила медийната среда в България? Сякаш колкото повече избор има, има по-малко – особено телевизиите се конкурират през едни и също формати в едно и също време, вестниците продължават да се увеличават, но си приличат…И не се е подобрила, а се е влошила...

– Има негативни тенденции. Думата „пари“ и тук може да се използва като един от ключовете за разбирането им. Кризата започна да свива пазарите, а когато те се свиват, както добре знаем, парите за производство на съдържание трябва да дойдат от другаде, а от „другаде“ не е невинно, неизбежно има своя идеология, свой интерес.

При медиите това съвпадна по време, и то съвсем не случайно, с излизането на големите външни инвеститори от България. Увеличи се делът на местните капитали, натрупани през прехода, с всички негативи, които носи този период.

Капитал в развитите капиталистически общества е морално понятие, а тук се възприема по-скоро като знак за обратното. Създаде се усещането, че медиите са сцена на битки между капитали със спорна генеалогия, без особена връзка със самите медии. Читателите и зрителите бяха поставени в роля на смаяни свидетели, както казваше Увалиев, а журналистите – на някакви епизодици. Това е много деморалазиращо за професията.

Затова смятам, че в бъдещ закон трябва да влязат норми, валидни и за частните медии, които да гарантират независимостта на журналистите, включително от собствениците.

Това не е невъзможно, прави се по света.

Във Франция например колективният трудов договор, какъвто задължително има във всяка медия, предвижда, че ако тя си смени собственика и новият не спечели доверието на работещите в нея, те имат право да напуснат „по съвест“ и да бъдат обезщетени като при уволнение. А там подобни обезщетение са големи, дотолкова, че журналистите могат да фалират собственика още преди реално да е станал такъв. Така той трябва да е наясно, че когато си купуваш медия, това не са компютрите, марката или подчинението, а преди всичко професионалисти със своя воля.

Да, собствениците навсякъде имат правото на свои интереси, но собственик на журналисти значи собственик и на независимостта им, която не е пожелание, а същност на професията.

Не, както наскоро четох в едни анонимни анкети, че много журналисти пишат едно в медията, за която работят, а съвсем друго в интернет. Поддържат професионалната си съвест в режим на шизофренност.

И проблемът не опира само до частните капитали в медиите, а и до държавното им финансиране – например доста би се променил общият медиен профил на страната, ако има прозрачност и регулация на фондовете, които институциите ползват за комуникационните си стратегии – колко, на кого и защо е дадено.

Да се върнем от общата оценка към конкретен процес – какво още остава на СЕМ да направи за цифровизацията?

– СЕМ е свършил главната работа, нека не звучи безгрижно. Ние трябваше да осигурим съдържателно процеса и вече има 27 телевизионни програми, които са поискали и получили цифрови лицензи, сигурен съм, че ще се появят и нови кандидати. Освен това СЕМ има право и ангажимент да определи и две от тях, които да препоръча за разпространение в полза на обществения интерес.

Не казвам, че във всяко отношение процесът е лесен и гладък. Има например неизбежни противоречия между кабелните оператори и производителите на телевизионно съдържание. Проблемът не е свързан със СЕМ, но преди дни бях на традиционна годишна среща на кабелните оператори, към които имам голямо уважение за ролята им през прехода в демократизирането на този вид комуникация, и мислих заедно с тях на глас.

Спорът е дали да се плаща за разпространението на програми – основните всъщност, до които цифровите мултиплекси ще дадат свободен достъп. Има някакви основания и „кабелите“ да ги получават безплатно, след като зрителите и без това могат да стигнат до тях „без такса“, както ни убеждава и рекламната кампания за цифровизацията. Валидна е обаче и обратната логика – щом „кабелите“ генерират печалба от един продукт, е естествено и производителите му да искат част от нея.

Двете логики водят и до две възможни решения на казуса. Едното е се намери лоби в следващия парламент, което да внесе нови разпоредби на въпроса, т.е. държавата да го реши. Другото е да се решава, както досега, в търговските преговори между кабелните оператори и производителите на съдържание.

Ако се избере първият подход, СЕМ ще получи законови основания да се намеси в казуса, сега обаче нямаме такива, а за мен най-важното качество на СЕМ е да действа само по закон, независимо че може да бъде критикуван. Нищо че често пъти се очаква от нас да бъдем хвърката конница, понесена върху крилете на абстрактната справедливост. Или по-точно на удобната за един или друг играч справедливост.

Докато течеше избор за председател, имаше изказване, че изглеждам уморен, без вдъхновение. Сигурно е така, защото се опитвам – вече много години, да се държа „cool“ в регулацията, да не влизам в произволни акции и да дисциплинирам собствените си пристрастия, претенции, вкусове и т.н. Защото иначе от регулатор – министерство на информацията.

Навремето, в зората на НСРТ, с Димитър Коруджиев започнахме един важен разговор. Тогава шоуто на Слави Трифонов беше направило груба пародия на срещата на Надежда Михайлова като външен министър с Хелмут Кол, която не много остроумно беше разиграна като танц на кол. Коруджиев, който излизаше от своята библиотека, така да се каже, беше прекарал живота си дотук, защитен от литературата и религията, не можеше да повярва на очите си. И в културната си паниката обяви на пресконференция на регулатора, че „Слави Трифонов е сатана“, а аз го попитах: „Къде в Закона за радиото и телевизията, Митко, видя термина сатана?“ Това е въпросът: как е по закон, а не какво ти е на душата. И ако душата ти страда, единственото спасение е да работиш за промяна на закона. Да убедиш обществото, че тя е необходима. Ако не става, или излизаш на улицата, или започваш отначало…

http://www.dnevnik.bg
Интервю на Велислава Попова
10 април 2013

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *