Доц. Георги Лозанов: СЕМ не съществува, знам го, бях там

Нашите творци искат непременно да бъдат закриляни от общността, твърди културологът

 

Доц. Георги Лозанов е един от изтъкнатите медийни експерти у нас със завиден журналистически опит. Работил е в списание „Българско фото“, бил е редактор и заместник-главен редактор на вестник „Култура“ и главен редактор на списание „Егоист“. Последователно е бил член на НСРТ и СЕМ още със създаването на регулаторния орган у нас. В момента преподава във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, в Нов български университет и НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Председател е на управителния съвет на Българската медийна коалиция.
Интервю на Аглика Георгиева

 

– Доц. Лозанов, да започнем с това, че вие сте член на тазгодишното жури на литературния конкурс „ВИК”. Споделяте ли мнението на създателя му Едуард Вик, че българските романи са неразбираеми за западната публика и на практика непреводими?

– Селекцията тази година за съжаление е разочароваща. На ниво професионализъм на писане нашата литература става все по-интегрирана в европейския контекст, все по-съвременна. Проблемът в случая е на жанрово ниво. Конкурсът е за роман, а роман сред заглавията финалисти няма. Липсва произведение, което да притежава характерната и присъща на жанра мощ. Трябва да отбележа, че самият роман е в криза. Този модел от 19 век, който създава представата за жанра – една цялостна, систематична представа за света, такъв текст почти не може вече да се получи. Ние все чакаме големия роман на прехода, но такъв роман няма да се появи. Самият преход е негероическо време, а романът е свързан с героика. Ние живеем във време на фалшиви герои, на ченгета и мутри. От подобни герои най-много да се родят вулгарните романи на Христо Калчев, които приличат на литературизирани вестникарски хроники.

– Уместно ли е англичанин да дава оценки за състоянието на литературната ни действителност и дидактично да размахва пръст пред родните писатели?

– Проблемът на Едуард Вик идва оттам, че идва у нас с готов модел. В България обаче сме свидетели на едно недемократизирано общество, в което модерността на няколко пъти е преживявала сериозни катастрофи. Немодернизираните култури притежават свой чар и на него това му допада. За съжаление у нас липсват достатъчно индивидуални авторитети със самочувствие, които да се осмелят да застанат очи в очи със света. Нашите творци искат непременно да бъдат закриляни от тътена на общността. Те са като децата, които, като излязат на сцената, веднага търсят одобрителния поглед на майка си и баща си в публиката. Нужно е да отместиш погледа си встрани, за да създадеш нещо стойностно.

– Голяма част от темите на романите ни касаят събития от миналото. Защо погледът на писателите ни е непрекъснато обърнат назад?

– Не съм съвсем убеден, че това е точно така. Миналогодишният победител в конкурса, романът „Партиен дом”, засягаше събитията от близкото минало, времето на комунизма. А там имаме огромен дефицит на културен дебат. Този интерес е съвсем логичен, защото за мен няма никакво съмнение, че насилието на комунизма като репресивна система се трансформира в насилието в посткомунизма – мутренското насилие, корупционното насилие. Така например романът от тазгодишната селекция „Фото Стоянович” е едно бягство от фалшивите драматизми на съвременността. Лошо е обаче, когато бягството в миналото започне да се превръща в агресивна ретроутопия. Всъщност знаете ли къде му е на Вик проблемът? У нас липсват чисто жанрови текстове, а жанровата конвенция е валидна и разпознаваема навсякъде по света. Тъжно е, но нашата култура не ражда големи наративи – истории, които могат да бъдат общочовешки.


– Защо България все още търси своя голям автор? Всичките ни съседи имат своите Нобелови лауреати.

– Въпросът опира до нашата слаба европейска интегрираност. Какво наричаме европейски проект? Това е общество, което се води не от норми и принуди, а от културно наложили се през вековете ценности. А ценността влиза в теб и те управлява отвътре. Това е един ценностен регламент, в който ние за съжаление не участваме. Тук хитростта и далаверата са по-престижни знаци, отколкото защитата на ценностите. И заради това никога няма да можем да имаме културен диалог. Влязохме в ЕС, като се надявахме, че насила ще ни цивилизоват. Нищо подобно. В момента сме в много по-малка степен културно интегрирани, отколкото когато се опитвахме да влезем в ЕС. И това се вижда дори по реакциите на европейските ни партньори на политическо ниво. Но това е само външна реакция. Ако в България съществуват някакви ценности, това са старите патриархални ценности. Братовчедството, така да се каже. Затова и казваме – той е мутра, може да извършва всякакви брутални действия, но обича майка си. Ние сме построили ценностната си система в един много малък патриархален свят. Той не опира до Космоса, не опира до Бога, не опира дори до властта в ницшианския смисъл на думата. Властта не се превръща в ценност за политиците ни. Те я използват като инструмент, за да откраднат кокошка с нея.

– Травмирана ли е в този смисъл нашата култура?

– Тя е травмирана от своята затвореност. Ние нямаме Орхан Памук, но имаме Кристо Явашев. Но той е продукт на друг роден феномен – когато бягаме от самите себе си, навън ние имаме много по-голям успех.

– Какво ни сближава в този смисъл нас, българите, като общност?

– Ние, българите, сме нетолерантни на базата на това, че не различието е ценност помежду ни, а подобието. Търсим еднаквости, въз основа на които да си изградим самочувствие и значимост. Това обаче ни връща назад във времето, където откриваме първите спояващи характеристики на общността. Непрестанно говорим за нация, все едно сме във Възраждането. Национална ценност в съвременната култура е почти кухо понятие. Националните ценности са били ценност, когато нацията е била заплашена. Затова ние все искаме да конструираме враг. В момента е пълно с дилъри, които използват подобни нагласи за политическите си цели.


– Говорим непрекъснато за ценности и за това, че някои хора лицемерно злоупотребяват с тях. Как бихте определили реакциите на бившите си колеги от СЕМ, които след обявяването на агентурното минало на двама от членовете на съвета, вместо да се съобразят със закона, скочиха срещу него?

– Декларацията на СЕМ може да се определи единствено като ценностно хулиганство. Вместо малкото ценностни опори да бъдат запазени, те искат да ритнат в закона една от тях. СЕМ отдавна е изчезнал от публичната карта. Това е празно място. Когато се видя, че двама души от този орган са пребивавали незаконно там, тъй като са били доносници, те се хванаха за добрите нрави. Това е любимата им тема, другата е за децата.

– Можем ли да кажем, че добрите нрави са маската, зад която СЕМ периодично се крие?

– Точно така. Този въпрос възниква винаги когато има някаква друга криза в регулатора.

– Според СЕМ текстът в Закона за радио и телевизия, изискващ чисто минало от членовете на регулатора, пречи на развитието на медийната среда.

– Този лустрационен текст присъства именно в Закона за радио и телевизия, защото защитава основното качество на медиите – тяхната независимост. Участието в репресивния апарат обаче е форма на зависимост: ако ще си разузнавач, ще имаш ангажимента да не влезеш в СЕМ. От разузнаването никой не може да диктува на медиите, както в случая, възникнал с ДАНС. Там има ясни знаци – не ДАНС трябва да разследва журналистиката, а журналистиката трябва да разследва ДАНС. Това е демократичната логика. ДАНС може да разследва някой само ако той в действителност е в зоната на престъплението.


– Да обобщим – трима от членовете на СЕМ са с изтекъл мандат, двама бяха обявени за доносници. Неизчерпаем ли е ресурсът на обществено доверие?

– За СЕМ няма никакво съмнение, че е свършил. Той, така да се каже, не се състоя. Даже когато напусках регулатора, цитирах Маркес: „Гватемала не съществува, знам го, бях там.” Така и аз мога да кажа: СЕМ не съществува, знам го, бях там. Това е много жалко, защото СЕМ е деликатес на демокрацията. Той трябва да е буфер срещу натиска на държавата върху свободното слово. Вместо това СЕМ се превърна в продължение на този натиск.

 

Интервю на Аглика Георгиева

http://novinar.bg

26 октомври 2008

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *