Георги Лозанов: Целият ни живот е VIP Brother

Интервю на Ирина Вагалинска с медийния експерт за разликите между Великденския пост и диетите на д-р Емилова, за разпадането на елитите и възхода на шоупрограмите, за Китаеца като аксесоар и Даниел Вълчев като сърфист, за племенните нагласи в българското общество и андрешковския ни подход към ЕС

***

Господин Лозанов, мислите ли, че навръх Великден българите се разделиха на зрители, наблюдаващи как съквартирантите боядисват яйца, и други, които гледаха патриарх Максим в храма? Или повечето направиха и двете?

– По-вярно е последното. Модерната култура е мозаична и посланията є се борят помежду си в съзнанието на хората. Това не е толкова важно за риалити програмите, колкото за църквата. Тя продължава да се държи, сякаш още сме в средните векове, когато е имала гарантиран периметър на влияние. Истината е, че сега може да го придобие, само ако участва във „войната на посланията“ и започне да я печели. В този смисъл риалити шоуто прави мисията є по-сложна. Българската православна църква обаче не знае къде трябва да застане в модерната публичност и предпочита просто да се откаже от публичен глас. А когато той все пак се чуе, вместо ценностна устойчивост, обикновено произвежда скандали и обезкуражава вярващите. Едва ли има по-нетърпима гледка за тях от духовник доносник или далавераджия. Влизаш в църквата, за да видиш Бога, а виждаш земните му отрицания.

Наскоро информационните агенции предадоха думите на Божидар Димитров, че трябва да окажем повече почести на Борис Покръстителя, защото ако го е нямало, сме щели да се поздравяваме за Великден не с „Христос воскресе!“, а с „Аллах акбар!“ Защо не се коментира, че ако князът беше избрал католическите „покръстители“ пред православните, може би изобщо нямаше да ги има онези векове с кланянето пред Аллах?

– Няма „ако“ – щом си християнин, трябва да знаеш, че живееш в най-добрия от възможните светове. Подобни редакции на историята са спекулация, която преследва националистически цели. Използването на най-човечния текст – Библията, срещу част от човечеството прилича на това, което фундаменталистите правят с Корана. Всеки текст, колкото и невинен да е сам по себе си, превърнат в идеология, води до репресии. Ако има общество, за което „Мечо Пух“ е официална идеология, а в кабинетите на големците висят портрети на Прасчо и Йори, ще е повече от зловещо. Религията е път към духовното спасение на човека, но идеологическата є употреба е път към физическото му унищожаване.

А филмовата є употреба? Безвредни ли са суперпродукциите за Христос?

– В тях има един протестантски тип кичозност, която търси буквалност в посланията на религията. А тя е мистичен разказ, не упътване как да живеем по-добре. Смисълът на Великденския пост не е в здравословното очистване на организма. За това си има д-р Емилова.

Ако участието на Азис във VIP Brother 2 беше свършило преди подреждането на „Великите българи“, той щеше ли да попадне в класацията?

– Теоретично би трябвало да отговоря „не“, защото шоуто е папарашки атентат срещу елита.

Доколко изобщо имаме елит и дали виждаме мостри от него в шоуто?

– Условно причисляваме към елита хората, които са получили публична роля и я играят добре. Но каква част от денонощието можеш да си ВИП? 5-6, най-много 8 часа. През останалото време, за колкото и велик да се мислиш, си „обикновен човек“, пребиваваш в частното пространство, в което публичното ти лице изчезва. VIP Brother е направен така, че елитът да престане да бъде елит. И това отговаря на потребността на човека да срине до себе си онези, които преди това е поставил по-високо. Митологизацията и демитологизацията са близначки, заради които гледат шоуто навсякъде по света. Проблемът е, че посткомунистическото общество и без това изпитва дефицит на доверие в елитите си, те сами се разпадат. Целият ни живот – от парламента до убийствата по улиците – е VIP Brother. И ето какво се получава: удоволствието от чуждото падение хем залепва българина за екрана, хем подсилва тревожността му от липсата на авторитети, от усещането, че „няма пилот в самолета“.

Значи за зрителите у нас гледането е и мазохизъм освен воайорство?

– Бих го формулирал като удоволствие през травма. То е присъщо на клюката, а VIP Brother е 24-часово клюкарстване  за известните. Животът е приказка с лош край, откакто покрай палавите ни предци Адам и Ева сме захвърлени в тленната телесност. И зрителят иска да наблюдава другия в телесна близост, как готви или плаче, защото това му създава спокойствието, че драмата на съществуването не е негово персонално наказание, а обща съдба. В клюката клокочи казанът, в който всички врим.

Личности като Азис губят ли от това?

– Не особено, защото той и без това е построил своя публичен образ върху демонстративната телесност, докарана до гротеска. Няма какво да видиш в съблекалнята, защото вече всичко си видял на сцената. Азис влезе в Къщата с намерението да изиграе коронния си номер на сексуално различен, но усети, че вече няма как да впечатли с това обръгналата публика на VIP Brother. И заложи на обратното – на естествеността и наивизма, които му спечелиха симпатии, но направиха Китаеца излишен аксесоар. Катето  Евро е в сходно положение. И тя носи природно присъщ є ексхибиционизъм. Сякаш поначало си живее във VIP Brother, а другите са є дошли на гости.

Побългарихме ли достатъчно Big Brother, „Сървайвър“, „Мюзик айдъл“? Кой формат се оказа най-лесен за присаждане у нас?

– Big Brother се оказа най-успешният и „Сървайвър“ го знае. Въпреки че е по-естетизирана игра от литературен тип, стъпваща върху приключенския жанр в стила на Майн Рид или Даниел Дефо, в българския си вариант „Сървайвър“ се опита да вкара „брадърски“ отношения. Затова остана някак половинчат, не му достигна органичност. Търсенето на музикалния идол има по-голям потенциал. Първо, не е просто привнесен чужд модел, напомня ми „Тромбата на Вили“ от моето детство. И, второ, шоуто подсилва приятното усещане, че навсякъде около нас гъмжи от таланти, които чакат да бъдат открити. Зрителят с радост се идентифицира с всеки участник, пее и се бори за наградата заедно с него. „Мюзик  айдъл“ се заиграва с представата, че сме талантлива нация. Друг въпрос е доколко и това е мит.

Защо в нашето риалити не влязоха реални играчи от политиката? Само заради невъзможността да удържат изцяло контрола ли?

– Защото българският политик е хитър. Усеща, че Big Brother и особено ВИП изданието му е капан за наивници. Ще влезе в шоуто като политик, а ще излезе като битов персонаж.

И това е достатъчно, за да отхвърли праймтайма по национална телевизия и шанса да се покаже като „един от нас“?

– Това шоу е сложна игра, а българският елит не може да се справи и с по-прости от нея. Той не обича да рискува. Представата му за медийна реализация продължава да е участие в предаването на Бареков – да застане пред него и да каже това, което партийната централа е решила, че трябва да се чуе. В българската политика няма индивидуална свобода. Тя е политика на партийния деспотизъм, на тайните срещи и черните каси. Няма как реален участник в нея да си позволи толкова висок персонален залог.

Дори партиен лидер като Волен Сидеров? Все пак точно у нас се случи медия да произведе партия и тя да влезе в парламента.

– Той се опитва да прави трибуна от всичко, но е персонално малодушен, така че са му нужни две задължителни условия – тълпа зад него и враг пред него. Без значение какъв – роми, евреи, журналисти, турци, хомосексуалисти, който му падне. А как това щеше да се случи във VIP Brother? Там той трябваше да съблече удобния костюм, ушит му от СКАТ в бяло, зелено и червено, и да покаже какво има отдолу. А той, докато се прави на фюрер от предвоенен тип, трябва да крие повече от всичко на света частното човече зад „голямата картонена глава“.

Научиха ли се българските политици да използват медиите? Кои от тях експлоатират харизмата си най-ефикасно? 

– Не са се научили. На нивото на мисленето си за медиите посттоталитарните политици в България остават тоталитарни. Гледат на медията като на продължение на политиката, а не като на място, където трябва да се защитят в диалог. Е, има и по-находчиви. Фаворитът е Бойко Борисов, който дори напусна модерната публичност и влезе в митологията. Първо, защото в обществото има неизживени племенни нагласи, които изравняват политическа власт и физическа сила. И, второ, защото успя да влезе в политическия елит, докато отказваше да му принадлежи, идентифицирайки се с обикновения човек. Тази двойственост му създаде най-мощната медийна харизма. Друг такъв герой, макар и различен като натюрел, е Даниел Вълчев. Образованието е сфера на големи противоречия, но министърът успява да ги използва като вълни, по които сърфира в ежедневните си пиарски акции. Напоследък голям напредък отбелязва Петър Стоянов – с цената на парадоксални ходове той влезе в центъра на медийната публичност, за да се чуе гласът на СДС, заплашен от затихване.

От другата страна като че са Иван Костов и Симеон Сакскобургготски, които започнаха да дават признаци за комуникативност едва след раздялата с властта?

– Опозиция и медия си пресичат пътищата в ценностен план. А освен това Симеон и Костов си приличат по нещо – те построиха своите публични образи извън медиите и после се опитаха да ги пренесат наготово, да накарат медиите да ги тиражират. Това е трудна позиция, която и двамата платиха скъпо. Образите им си останаха „чуждо тяло“ за медиите и когато те усетиха, че властта им намалява, започнаха допълнително да ги рушат. Точно обратен е случаят с Бойко Борисов – повечето медии гледат на него като на своя даровита рожба.

Папарашкият поглед към политиците руши ли репутации у нас? Примерно заснета депутатска веселба или извънсъпружеска прегръдка на Надежда Михайлова?

– Специално Надежда Михайлова спечели от своята любовна история. А и поначало, когато елитът и без това е компрометиран, няма особена чувствителност при изваждането на показ на личния му живот. У нас аморалността при упражняването на властта е в толкова високи регистри, че частните сюжети, колкото и да са скандални, внасят в образа човечност, оттам и морал.

Очаквате ли трусове при отварянето на многострадалните досиета на ДС?

– Очаквам, но ако наистина ги отворят. Там има около 3 процента информация, която би обърнала представите ни за обществото, би разместила високите фигури в него. И политическата класа добре знае това, защото прие закон, с който да може да задържи тази информация в своеобразен анклав в архива,  в „заключена стая“. Създаде и Комисията по досиетата без гражданско участие, без публично изслушване на кандидатите, при това оглавена от милиционер. А смисълът на закона беше архивът, и то целият, да мине най-после в граждански ръце, да престане да бъде собственост на службите. Докато това не се случи, докато не започне някаква морална лустрация, „далавераджия“ ще продължава да е комплимент, а „доносник“ ще буди снизходителна усмивка. Има ценностни рани, които ще си стоят отворени, докато не излязат наяве връзките между бившата комунистическа партия и сегашната сенчеста икономика. Това трябва да се случи, за да бъдат прекъснати тези връзки и за да се измъкнем от усещането за крах на справедливостта. А не само Вальо Топлото да стои като плакат на влизането ни в ЕС – ето, хванахме един корумпиран!

Как отварянето на досиетата ще повлияе върху образа на България в чуждите медии?

– Прекрасно, защото ще стане ясно, че обществото е слязло в подземието си и е започнало да го разчиства. Ще изчезне страхът, че докато се разхождаш по Горната земя и птички пеят, тъпчеш костите на жертви на неразкрити престъпления. Ние много обичаме да показваме на туристите археологическите находки от миналото си. Само че то има пластове и за да стигнем до този на тракийските съкровища, първо трябва да минем през този на досиетата.

В каква посока ще се променя медийният пазар у нас?

– Ще има конвергенция на чужди модели и капитали, но българинът ще иска да научи новините от Канал 1 или bTV, дори CNN по цял ден да предава за страната ни. Сега той гледа CNN от страх, че тук го лъжат повече. Когато (и ако) това усещане отшуми, влиянието на нашите медии ще нарасне. Опасната тенденция е друга – медиите у нас опитват да се превръщат в институции, в нещо като министерства. А те по определение са свободно пространство на различията. Общите медийни каузи може да носят национална романтика, но са чужди на самата природа на медиите.

Дори когато каузата е Либия? Налучкват ли медиите верния тон по отношение на сестрите, задържани там?

– По отношение на Либия всички като че изведнъж се събудихме с чувството, че безнадеждно сме се успали. И започнаха жестове на нервна почва. Най-спорен е опитът сестрите да се превърнат в евродепутати, който едва ли ще им помогне, но със сигурност ще компрометира първите евроизбори. Тъжно е и че някак по андрешковски опитахме да осребрим членството си в ЕС „на парче“, вместо да вложим усилия да се интегрираме реално в политическата му система. Колкото до акцията „Не сте сами“, тя ми прилича на едновремешните манифестации, с които искахме да убедим света, че сме прави, а главно майките се радваха да видят децата си по телевизията. Изобщо медиите се чудят какво да правят, за да компенсират дефицитите в производството на политика. В България по принцип фабриката за политика дава слаб продукт, включително в либийския казус. И това е така, защото политиците продължават да я използват с тайната мисъл да откраднат части от машините є и да ги продадат на черния пазар.

 Източник: http://www.temanews.com

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *