Какво е иморталист и искаш ли да бъдеш?

 

Съвсем наскоро се чу, че се е родило бебето, което, ако нещата вървят по план, ще доживее до 150 години. Впечатляващо наистина, но пак не изглежда достатъчно. Въобще, колко е достатъчно?

Обичам при първата ни среща да питам студентите си: кой е най-важният въпрос за човека? И за да им дам джокер, разказвам набързо историята за нашите палави предци Адам и Ева, които, въпреки забраната на Господ, вкусват плод от дървото на познанието и са изгонени от Рая. Студентите обаче мълчат и ме гледат подозрително. Само веднъж едно момче отговори убедено: най-важният въпрос за човека е въпросът за холестерола. И разбира се, предизвика смях, защото очевидно се предоверява на здравните рубрики по вестниците и списанията. Макар че това, което каза, по някакъв начин водеше натам, накъдето исках – към въпроса за безсмъртието. След първородния грях той става най-важния за човека, независимо кой доколко си го поставя и дали има потребност да размишлява по него. Впрочем, самопризнания не са необходими, значимостта на въпроса заедно със страховете и надеждите, които предизвиква, достатъчно добре личат и по странични белези.

И не непременно в митологичната древност, а сега, например, в бурното повторно изграждане, ръководено у нас лично от Божидар Димитров, на крепостни стени и всякакви други старини. Може част от причините за него да е усвояването на някакви европейски пари, но малка част. Далеч по-силен мотив е груповата терапевтична процедура, която то предлага: измъкване от ограниченото човешко време и разширяването му – в случая назад през историята към вечността. Така че да можеш да се почувстваш (лично ти) трак (или елин, ако говорим за съседа на юг), да обявиш златните съкровища от онази епоха за свои и доволен да ги покажеш на французина: Виж кой съм аз! Той, разбира се, също няма да ти остане длъжен. Малцина са тези, които ще се откажат да обитават заедно с плашещото настояще и славното минало, да ги превърнат в непрекъснато цяло, което гордо да наричат „моя живот”. Особено, ако се намери кой с думи и тухли да строи минало в настоящето, да ти даде шанс да го пипнеш с ръка и да го разказваш на децата си, вместо приказка преди заспиване.

Има ли нужда да се убеждаваме, че става дума за мощна, подържана от цяла индустрия и с любезното участие на историци и археолози, утопия (и то далеч не невинна). Достатъчно е да припомним, че утопията е в основата на идеологиите, а една от двете най-активни идеологии днес – националистическата, израства именно върху утопията на миналото. Другата такава идеология религиозната. Впрочем, тя също разширява човешкото време, само че не назад, а напред към вечността, обещава живот след „края на времето”. Зловещ парадокс е, че тези идеологии, заели се да решават въпроса за безсмъртието, носят смърт в „особено големи размери”, предизвикват кървави сблъсъци като неотдавна отминалите в бивша Югославия, или задвижват машини за убиване като Ал-Кайда и Ислямска държава.

Да, твърде мрачно стана, а говорим по толкова „секси” тема –  безсмъртие. Може ли най-важният въпрос за човека да получи отговор извън утопиите и дебнещите ги отвсякъде идеологии? Банален отговор, който принадлежи на здравия разум и всекидневните представи за света, не разчита на културни илюзии и мистични интуиции. Отговор, който не се чуди как да те пренесе далеч от човешкото време, за да те спаси от ограничеността му, а го разширява отвътре, превръща живота, такъв, какъвто го живеем – с трамваи, шопска салата и ансансьорна музика, в траене без край. Не угрижено да умуваме върху битийната загадка на смъртта, а просто да не умираме.

„Това са ваши измислици, нали?”, пита скептичния събеседник Дарил в главата „Безсмъртие чрез неумиране” от книгата по забавна философия „Хайдегер и хипопотамът”. И ето какво му отговарят авторите Каткарт и Клайн, ненадейно изоставили всякакво чувство за хумор:

„Не, не са, Дарил. До скоро биологическото безсмъртие съществуваше само в детските приказки и научно-фантастичните романи. Но последните открития в клетъчната биология и изкуствения интелект предизвикаха появата на сериозни учени с високи академични степени, които наричат себе си биологически иморталисти – изследователи, предсказващи възможността за генетични открития, като клониране и лечение със стволови клетки, които ще елиминират смъртта, освен ако не е резултат на злополука… Следват кибернетичните иморталисти, които смятат, че дигитализацията на човешката нервна система е ключът към безсмъртието…”.

Може изцяло да мислим като Дарил, но няма как да не признаем, че от 50-те години на миналия век се случва нещо невиждано в историята на културата – въпросът за безсмъртието напуска зоната на ирационалното и с него се заемат частни учени, впрягат в решаването му съвременните технологии, превръщат го в „планова задача” в институтите си, сякаш селектират нов сорт тиквички или конструират нов летателен апарат. Казвам от 50-те години, защото тогава започва работата върху изкуственият интелект. А неговият шанс да намери отговор на въпроса за безсмъртието е много по-голям от този на естествения, по простата причина, че е възпроизведен е извън тялото, което именно носи следите от наказанието за първородния грях и „по условие” прави мисленето мислене на тленен човек. Само интелект без тяло може да се справи с драмата на телесността.

Знам, че непознатото, колкото и да е примамливо, плаши, но спокойно, виждате, злополуките не са изключени. А и винаги остава резервният изход на самоубийството. Както казва Бил Маър: „Самоубийството е нашия начин да кажем на Бог: „Ти не можеш да ме уволниш. Аз напускам.”. Впрочем, ако изкуственият интелект успее да се справи, това ще значи ли, че Бог е отменил наказанието?
списание Ескуайър
април 2015

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *