Медийната регулация – ефекти и дефицити

Годишен доклад 2011 на Лабораторията за медиен мониторинг към фондация “Медийна демокрация”

Медийната регулация (според Закона за радиото и телевизията) донякъде е парадоксален процес, защото хем има изисквания към съдържанието, хем трябва да го пази от намеса, включително и от собствената си. Въобще е в ролята на онази девойка от приказката, на която царят казал да дойде ни гола, ни облечена. Такива са и очакванията на обществото към нея, особено пък на българското, което „по условие” е недоволно от собствените си медии и иска държавата – в лицето на регулатора по съдържанието, час по-скоро да спре лошите практики в тях, но същевременно го подозира, че така ще им наложи цензура. Гражданите недоволстват от медиите, но само докато някой се вслуша в недоволството им и реагира – тогава започват да недоволстват и срещу него.

Изходът, доколкото го има, разбира се е в „слабата регулация”, която да обикаля около съдържанието, да го защитава само с рамкови принципи, а какво да има в рамката да зависи само от редакционната независимост. В този смисъл свободата на словото много повече е избор на отделната медиа, отколкото е въпрос на регулация.

Справедливата регулация поставя, според изискванията на закона, ограничения, но така, че постепенно да се интериоризират в медийното поведение, да му станат вътрешно присъщи, да се спазват не заради заплаха от санкция, а като професионална необходимост, т.е. нормите де се „издигат над себе си” и да се включват в сложния ценностен репертоар, обозначен като свобода на словото.

В това отношение през 2011 г. имаше две относително нови (предхождани от законови промени) тенденции, които регулацията все още трябва да „одържа на мускули”, докато намерят добрите си медийни практики и професионални мотивации. В техните полета бяха и най-честите нарушения на ЗРТ, които мониторингът на СЕМ констатира.

Първата тенденция е завишаването на защитата на децата в програмите на радиото и преди всичко телевизията – и на ниво съдържание, и на ниво присъствие (в предаванията). Тя отговори освен на общите европейски нагласи и на експанзиралите местни обществени настроения, породени от един скандален сезон на „Биг Брадър” – „Биг Брадър Фемили” с участието на деца. Настояването към регулатора по съдържанието беше да спре шоуто или поне да извади децата от него, каквито правомощия той нямаше и това се отчете като недопустим нормативен дефицит. След поредица от обсъждания между СЕМ, депутатите и представителите на ДАЗД се стигна до законови промени (изменение на ЗРТ), които от своя страна изискват изработването и приемането на „критерии за оценка на риска” и подписване споразумение за спазването им между СЕМ, ДАЗД и доставчиците на медийни услуги. Така от 2011 г. възможностите на регулацията и корегулацията в електронните медии за защита на децата са разширени. Те отразяват нормативно както устойчивостта на патриархалния модел у нас, в чиято ценностна йерархия децата стоят над възрастните и се преживяват като група в неравностойно положение, така и вътрешните баланси на един нов либерализъм в медиите (следствие и на дерегулираното пространство на интернет): повече регулация за децата срещу повече дерегулация за възрастните.

Втората тенденция е свързана с нормативното либерализиране на ограниченията (главно по място) на рекламата в телевизионните програми и допускането на продуктивно позициониране, което позволява на търговското слово синкретично да се сближава с другите му форми – фикцията, журналистиката и пр. Това е свързано с интересите на този пазар, особено в години на икономическа криза, но и с по-голямо доверие към комуникативната компетентност на зрителя, предизвикано и от възможностите и стереотипите на новите медии.

Либерализацията в случая обаче носи и очакване за по-голяма дисциплина в разпознаването и избягването на скритата реклама, която преди се възползваше от „старомодната” регламентация по темата. В такава посока – включително и в избистряне на границата между реклама и спонсорска заставка, бяха усилията на регулатора през тази година – и в надзорната му дейност, и в диалога му с доставчиците на медийни услуги.

Тези тенденции, макар и с напрегната, търсеща нови поведенчески модели, реактуализация през 2011 г., обаче са дългосрочни, отвеждат и назад, и напред в медийното време. Онова, което е показателно за отношенията в сектора тук и сега и прави „моментна снимка” на състоянието на медийната регулация, бяха изборите (президентски и местни) и по-точно предизборната кампания.

Най-общо казано, от „снимката” вее меланхолия, тя свидетелства за предоставена безпомощност. Защото стара политическа практика е точно в предизборната кампания медийната регулация със закон (Избирателен кодекс) да се вади от ръцете на компетентния (пак по закон) орган и да се поверява на Централната избирателна комисия като фрагмент от разнопосочните ѝ правомощия (СЕМ в най-добрия случая става нещо като неин асистент). Така в този особено важен като публична комуникация месец медийната регулация „по условие” губи специализираност, традиционната ѝ роля е суспендирана. Впрочем, в сходно положение от гледна точка на редакционната им независимост (на правото им да решават) са поставени и обществените медии (БНР и БНТ), превърнати са в своеобразни предизборни „излъчвателни канали”.

Причината е, че още от началото на прехода, когато наближи прякото възпроизводство на властта, политиците, въпреки партийните им вражди, започват повече да се боят от журналистите и от медиите, отколкото от себе си. И предпочитат да се разберат помежду си в един повтарящ се (с дребни редакции) от избори на избори нормативен текст, в който сами разпределят ефирното време и определят формите на „политическа агитация”. Самият факт, че продължава да се използва терминът „агитация” разкрива предизборната кампания като еднопосочна комуникация, в която е разколебана функцията на медиата като посредник, като „задължителния трети” между политиците и обществото.

Резултатът е, че почти цялата предизборна кампания в медиите беше платена от партиите, което по същността си прави алюзия с купуването на гласове, но законно и вероятно с по-малка ефективност. Получава се следният затворен кръг: данъкоплатците чрез държавния бюджет финансират партиите, които на свой ред финансират медиите, срещу което им диктуват правилата, по които да ги отразяват, за да се окаже накрая, че данъкоплатците вече в качеството си на избиратели със собствените си пари влияят върху собствения си вот, предпоставят го (като тук-таме по веригата се намесват и спонсори).

Вярно, че плащането, когато е с изравнени цени, донякъде е инструмент за равнопоставеност (макар и твърде груб), доколкото партиите генерират приходите си според вече изразеното доверие към тях. Дефектът обаче е очевиден – така се намалява шансът за появата на нови играчи, но пък се ограничава медийният достъп на политически формации-фантоми, които без каквато и да е подкрепа се появяваха само по избори и разхищаваха публичен ресурс (както беше в първите години на прехода, когато обръщенията им по БНР и БНТ бяха безплатни). Те, освен че губеха времето на слушатели и зрители, превръщаха в гротеска изборния процес като цяло, лишаваха го от сериозност и отговорност. Тогава „да си платят” изглеждаше спасение за разлика от днес, когато това е анахронизъм – и от гледна точка на собствената ни история, и по принцип.

Разбира се, платени форми в предизборните кампании има навсякъде, но те трябва ясно да са обозначени като такива и по-важното – да са в разумна пропорция спрямо безплатните, където журналистиката може да си свърши работата, според собствените си професионални стандарти и в защита на правото на избирателя да е обективно и безпристрастно информиран, за да може сам да реши как да гласува.

На практика това изисква законова промяна, която:

  1. Да изключи авторитарно звучащия термин „агитация”, който поставя комуникативните интереси на кандидатите над тези на избирателите и отказва да прави разлика между програмните форми в предизборната кампания (всичко е агитация).
  2. Да се върне към валидните за програмното съдържание въобще типове слово – на рекламата и на журналистиката, в случая политическа реклама и политическа журналистика.
  3. Да въведе и дефинира термина „политическа реклама” със съответните специфични ограничения (по време и място), така както те създадени и за търговската реклама.
  4. Да гарантира ролята на независимата политическа журналистика в предизборните кампании, особено в обществените медии.
  5. Да задържи в правомощията на медийния регулатор надзора на медиите и в предизборна ситуация, като дори ги разшири и специализира.
  6. Да изключи от общия избирателен закон, приеман преди всички политически избори, изискванията за поведението на медиите и регулацията им в предизборна ситуация и да ги предвиди (устойчиво) в специализирания медиен закон, т.е. медийната кампания да не се урежда кампанийно.

Изцяло в този смисъл – в резултата и от диалога на наблюдателите на изборите от ОССЕ с представители на СЕМ, бяха препоръките в доклада на организацията в частта им за медиите:

  • Правната уредба следва да предвижда безплатно ефирно време по обществените електронни медии за кандидатите, участващи в избори.
  • Може да се помисли за това отразяването на предизборната кампания да бъде подробно регламентирано в Закона за радиото и телевизията, като основните разпоредби останат в Изборния кодекс. На органа, отговарящ за прилагането на Закона за радиото и телевизията – Съвета за електронни медии (СЕМ) – следва да се възложи да упражнява контрол върху спазването на разпоредбите въз основа на количествено и качествено наблюдение на медиите и да се предоставят правомощия за своевременно предприемане на коригиращи мерки по време на предизборната кампания.
  • С оглед оповестяването на потенциални политически и бизнес интереси и прекомерни концентрации в собствеността на медиите може да се създаде публичен регистър на собствениците на електронни медии. (Ограничена мисия на ОССЕ/СДИЧП за наблюдение на изборите. Заключителен доклад)

Последната препоръка от определена гледна точка може да изглежда изпълнена, доколкото такъв регистър на ниво правни субекти и сега съществува. Проблемът е, че зад тях лесно се крият невидими физически лица и съответно икономически и политически интереси, което предполага изработването на качествено нов инструментариум за гарантиране на прозрачността в медиите. И то не, както се вижда от препоръката на чуждите наблюдатели, а и от дългия местен дебат по темата, само „за сведение”, а преди всичко като основа на специфични прагове на концентрация в сектора, т.е. като защита на медийния плурализъм в генеалогията и движението на капиталите на този пазар.

Докато това не се случи, както от години си позволявам да предупреждавам, ще продължим да слизаме в скалата на свободата на словото (според „Репортери без граница” България за 2011 г. е паднала от 71-во на 80-то място). Защото тази свобода сега е ограничена от самата структура на публичността, независимо от персоналната воля на говорителите ѝ.

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close