Медийната регулация – ефекти и дефицити

Годишен доклад 2011 на Лабораторията за медиен мониторинг към фондация “Медийна демокрация”

Медийната регулация (според Закона за радиото и телевизията) донякъде е парадоксален процес, защото хем има изисквания към съдържанието, хем трябва да го пази от намеса, включително и от собствената си. Въобще е в ролята на онази девойка от приказката, на която царят казал да дойде ни гола, ни облечена. Такива са и очакванията на обществото към нея, особено пък на българското, което „по условие” е недоволно от собствените си медии и иска държавата – в лицето на регулатора по съдържанието, час по-скоро да спре лошите практики в тях, но същевременно го подозира, че така ще им наложи цензура. Гражданите недоволстват от медиите, но само докато някой се вслуша в недоволството им и реагира – тогава започват да недоволстват и срещу него.

Изходът, доколкото го има, разбира се е в „слабата регулация”, която да обикаля около съдържанието, да го защитава само с рамкови принципи, а какво да има в рамката да зависи само от редакционната независимост. В този смисъл свободата на словото много повече е избор на отделната медиа, отколкото е въпрос на регулация.

Справедливата регулация поставя, според изискванията на закона, ограничения, но така, че постепенно да се интериоризират в медийното поведение, да му станат вътрешно присъщи, да се спазват не заради заплаха от санкция, а като професионална необходимост, т.е. нормите де се „издигат над себе си” и да се включват в сложния ценностен репертоар, обозначен като свобода на словото.

В това отношение през 2011 г. имаше две относително нови (предхождани от законови промени) тенденции, които регулацията все още трябва да „одържа на мускули”, докато намерят добрите си медийни практики и професионални мотивации. В техните полета бяха и най-честите нарушения на ЗРТ, които мониторингът на СЕМ констатира.

Първата тенденция е завишаването на защитата на децата в програмите на радиото и преди всичко телевизията – и на ниво съдържание, и на ниво присъствие (в предаванията). Тя отговори освен на общите европейски нагласи и на експанзиралите местни обществени настроения, породени от един скандален сезон на „Биг Брадър” – „Биг Брадър Фемили” с участието на деца. Настояването към регулатора по съдържанието беше да спре шоуто или поне да извади децата от него, каквито правомощия той нямаше и това се отчете като недопустим нормативен дефицит. След поредица от обсъждания между СЕМ, депутатите и представителите на ДАЗД се стигна до законови промени (изменение на ЗРТ), които от своя страна изискват изработването и приемането на „критерии за оценка на риска” и подписване споразумение за спазването им между СЕМ, ДАЗД и доставчиците на медийни услуги. Така от 2011 г. възможностите на регулацията и корегулацията в електронните медии за защита на децата са разширени. Те отразяват нормативно както устойчивостта на патриархалния модел у нас, в чиято ценностна йерархия децата стоят над възрастните и се преживяват като група в неравностойно положение, така и вътрешните баланси на един нов либерализъм в медиите (следствие и на дерегулираното пространство на интернет): повече регулация за децата срещу повече дерегулация за възрастните.

Втората тенденция е свързана с нормативното либерализиране на ограниченията (главно по място) на рекламата в телевизионните програми и допускането на продуктивно позициониране, което позволява на търговското слово синкретично да се сближава с другите му форми – фикцията, журналистиката и пр. Това е свързано с интересите на този пазар, особено в години на икономическа криза, но и с по-голямо доверие към комуникативната компетентност на зрителя, предизвикано и от възможностите и стереотипите на новите медии.

Либерализацията в случая обаче носи и очакване за по-голяма дисциплина в разпознаването и избягването на скритата реклама, която преди се възползваше от „старомодната” регламентация по темата. В такава посока – включително и в избистряне на границата между реклама и спонсорска заставка, бяха усилията на регулатора през тази година – и в надзорната му дейност, и в диалога му с доставчиците на медийни услуги.

Тези тенденции, макар и с напрегната, търсеща нови поведенчески модели, реактуализация през 2011 г., обаче са дългосрочни, отвеждат и назад, и напред в медийното време. Онова, което е показателно за отношенията в сектора тук и сега и прави „моментна снимка” на състоянието на медийната регулация, бяха изборите (президентски и местни) и по-точно предизборната кампания.

Най-общо казано, от „снимката” вее меланхолия, тя свидетелства за предоставена безпомощност. Защото стара политическа практика е точно в предизборната кампания медийната регулация със закон (Избирателен кодекс) да се вади от ръцете на компетентния (пак по закон) орган и да се поверява на Централната избирателна комисия като фрагмент от разнопосочните ѝ правомощия (СЕМ в най-добрия случая става нещо като неин асистент). Така в този особено важен като публична комуникация месец медийната регулация „по условие” губи специализираност, традиционната ѝ роля е суспендирана. Впрочем, в сходно положение от гледна точка на редакционната им независимост (на правото им да решават) са поставени и обществените медии (БНР и БНТ), превърнати са в своеобразни предизборни „излъчвателни канали”.

Причината е, че още от началото на прехода, когато наближи прякото възпроизводство на властта, политиците, въпреки партийните им вражди, започват повече да се боят от журналистите и от медиите, отколкото от себе си. И предпочитат да се разберат помежду си в един повтарящ се (с дребни редакции) от избори на избори нормативен текст, в който сами разпределят ефирното време и определят формите на „политическа агитация”. Самият факт, че продължава да се използва терминът „агитация” разкрива предизборната кампания като еднопосочна комуникация, в която е разколебана функцията на медиата като посредник, като „задължителния трети” между политиците и обществото.

Резултатът е, че почти цялата предизборна кампания в медиите беше платена от партиите, което по същността си прави алюзия с купуването на гласове, но законно и вероятно с по-малка ефективност. Получава се следният затворен кръг: данъкоплатците чрез държавния бюджет финансират партиите, които на свой ред финансират медиите, срещу което им диктуват правилата, по които да ги отразяват, за да се окаже накрая, че данъкоплатците вече в качеството си на избиратели със собствените си пари влияят върху собствения си вот, предпоставят го (като тук-таме по веригата се намесват и спонсори).

Вярно, че плащането, когато е с изравнени цени, донякъде е инструмент за равнопоставеност (макар и твърде груб), доколкото партиите генерират приходите си според вече изразеното доверие към тях. Дефектът обаче е очевиден – така се намалява шансът за появата на нови играчи, но пък се ограничава медийният достъп на политически формации-фантоми, които без каквато и да е подкрепа се появяваха само по избори и разхищаваха публичен ресурс (както беше в първите години на прехода, когато обръщенията им по БНР и БНТ бяха безплатни). Те, освен че губеха времето на слушатели и зрители, превръщаха в гротеска изборния процес като цяло, лишаваха го от сериозност и отговорност. Тогава „да си платят” изглеждаше спасение за разлика от днес, когато това е анахронизъм – и от гледна точка на собствената ни история, и по принцип.

Разбира се, платени форми в предизборните кампании има навсякъде, но те трябва ясно да са обозначени като такива и по-важното – да са в разумна пропорция спрямо безплатните, където журналистиката може да си свърши работата, според собствените си професионални стандарти и в защита на правото на избирателя да е обективно и безпристрастно информиран, за да може сам да реши как да гласува.

На практика това изисква законова промяна, която:

  1. Да изключи авторитарно звучащия термин „агитация”, който поставя комуникативните интереси на кандидатите над тези на избирателите и отказва да прави разлика между програмните форми в предизборната кампания (всичко е агитация).
  2. Да се върне към валидните за програмното съдържание въобще типове слово – на рекламата и на журналистиката, в случая политическа реклама и политическа журналистика.
  3. Да въведе и дефинира термина „политическа реклама” със съответните специфични ограничения (по време и място), така както те създадени и за търговската реклама.
  4. Да гарантира ролята на независимата политическа журналистика в предизборните кампании, особено в обществените медии.
  5. Да задържи в правомощията на медийния регулатор надзора на медиите и в предизборна ситуация, като дори ги разшири и специализира.
  6. Да изключи от общия избирателен закон, приеман преди всички политически избори, изискванията за поведението на медиите и регулацията им в предизборна ситуация и да ги предвиди (устойчиво) в специализирания медиен закон, т.е. медийната кампания да не се урежда кампанийно.

Изцяло в този смисъл – в резултата и от диалога на наблюдателите на изборите от ОССЕ с представители на СЕМ, бяха препоръките в доклада на организацията в частта им за медиите:

  • Правната уредба следва да предвижда безплатно ефирно време по обществените електронни медии за кандидатите, участващи в избори.
  • Може да се помисли за това отразяването на предизборната кампания да бъде подробно регламентирано в Закона за радиото и телевизията, като основните разпоредби останат в Изборния кодекс. На органа, отговарящ за прилагането на Закона за радиото и телевизията – Съвета за електронни медии (СЕМ) – следва да се възложи да упражнява контрол върху спазването на разпоредбите въз основа на количествено и качествено наблюдение на медиите и да се предоставят правомощия за своевременно предприемане на коригиращи мерки по време на предизборната кампания.
  • С оглед оповестяването на потенциални политически и бизнес интереси и прекомерни концентрации в собствеността на медиите може да се създаде публичен регистър на собствениците на електронни медии. (Ограничена мисия на ОССЕ/СДИЧП за наблюдение на изборите. Заключителен доклад)

Последната препоръка от определена гледна точка може да изглежда изпълнена, доколкото такъв регистър на ниво правни субекти и сега съществува. Проблемът е, че зад тях лесно се крият невидими физически лица и съответно икономически и политически интереси, което предполага изработването на качествено нов инструментариум за гарантиране на прозрачността в медиите. И то не, както се вижда от препоръката на чуждите наблюдатели, а и от дългия местен дебат по темата, само „за сведение”, а преди всичко като основа на специфични прагове на концентрация в сектора, т.е. като защита на медийния плурализъм в генеалогията и движението на капиталите на този пазар.

Докато това не се случи, както от години си позволявам да предупреждавам, ще продължим да слизаме в скалата на свободата на словото (според „Репортери без граница” България за 2011 г. е паднала от 71-во на 80-то място). Защото тази свобода сега е ограничена от самата структура на публичността, независимо от персоналната воля на говорителите ѝ.

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *