Медийната свобода-не-свобода

Жанр: поток на съзнанието, подреден по формулата 2Х3

С риск да бъда обвинен, че отново започвам твърде отдалеч ще припомня: взривното разширяване на медийното пространство в периода на прехода, печатното и ефирното многогласие, е основната демократична придобивка на посткомунистическия човек у нас, според някои дори единствената. И тя е не толкова в количествени измерения, макар че те спрямо края на 80-те години на миналия век са наистина главозамайващи, колкото в цялостна промяна на структурата на публичността. Тази промяна имаше поне три оси, или ако използвам психологическа, вместо геометрична метафора, три ентусиазма.

Първият бе антиидеологическият ентусиазъм. Завареният идеологически език с неговите табута, норми и клишета буквално бе сринат и бе подменен с нов висококомуникативен медиен език, който с лекота стигаше до “крайния потребител”, подчиняваше се на неговите очаквания и желания. Медийната публичност се събуди от тежкия си идеологически сън и започна интензивно движение на послания във всички посоки. И по-важното: медийната комуникация вече не можеше да бъде управлявана от конспиративен център – от институционална централа, секретна служба или партийно ядро, а се осъществяваше “на парче” по законите на търсенето и предлагането.

Вторият ентусиазъм бе критическият. Медиите, особено тиражните вестници, наложиха активна критическа стратегия спрямо центровете на властта, а и срещу институциите въобще. Атакуваха ги както на съдържателно ниво, така и чрез „сриващо говорене“, насочено срещу всяка „заварена“ истина или авторитет. Независимата преса, още от появата й, възприемаше институциите сами по себе си като репресивни, застрашаващи свободата на словото, която в посткомунистическата оптика се възприема преди всичко като съпротива.

Третият ентусиазъм бе на частната инициатива – разбрана в икономически план, като защита на индивидуалната предприемчивост, събудена от прехода, но и по-общо – като инициатива на “частния човек”, на индивида, на неговия глас и ценностен хоризонт, очертан от съществуването му тук и сега. Медиите го реабилитираха като участник в комуникацията, защитиха правото му на информация и на свободен достъп до публичността.

След всичко казано обаче, водещ в нашето общество остава дебатът около свободата на словото и въобще около съществуването й, подклаждан от повтарящи се скандали по повод различни форми на намеса в медиите. Възниква въпросът: защо, въпреки непознатите размери на свобода на словото, от която се ползваме през последното десетилетие, наричана дори “слободия”, непрестанно усещаме острия й дефицит, от къде идва това двойно усещане? В търсене на отговор ще се върна към описаните три ентусиазма, но в обратна перспектива.

Двойното усещане за преодоляна-непреодоляна идеологическа зависимост на посткомунистическите медии е свързано преди всичко с периодично надигащите се вълни на национализъм, локализирани се в отделни издания, предавания и журналистически почерци. Посочването им не би било трудно, но би въвлякло този текст в шумния дебат – за и против национализма, което пък би го извадило от собствената му територия – медийния анализ. А и фигура на национализма, така както се чертае от българските медии, вън от общата координатна система глобализъм-антиглобализъм, е не толкова светогледна, колкото битова: аз съм прав, съседът греши, аз съм добрия, другите са лошите. Идеологията тук дори не е същинска идеология, а е алиби за прекрачването (констатирано от повечето изследователи, особено на пресата) на един от основните професионално-етични стандарти в журналистиката – толерантността към различието, към малцинствената позиция. Затова и национализмът в медиите няма, а и трудно би могъл да има, позитивни стратегии, той се реализира в експанзията на разнообразни „против“ – против ромите, турците, НАТО, Запада, „външните пари“, гражданското общество, Сорос, евреите и т.н. Ретроспективният анализ на всяка от тези кампании в конкретния й събитиен контекст вероятно би дал повече от любопитни резултати – какви политически и икономически интереси са се опитвали през годините да се качат на големия кораб на национализма и да се скрият в празния му трюм. Но това отново би ни извадило от територията на медиите. Оставайки там, трябва да признаем, че проблемът се свежда до умореното понятие „плурализъм“, до занижената способност на посткомунистическите медии да бъдат просто посредник (медиум) между различните позиции в обществото и аудиторията си, да й предлагат избор, а не да й диктуват избор. Парадоксът е очевиден: национализмът се ражда „отдолу“ като защита на достойнството на българина, а медийната му реализация посяга тъкмо на достойнство на отделния човек, на „крайния потребител“ на медийни послания – на правото му да решава, да познава, да бъде великодушен, в последна сметка да мисли сам. „Спри да мислиш, животно“, както казваше един герой на Бекет.

Двойното усещане за преодоляна-непреодоляна зависимост на посткомунистическите медии от властта идва от това, че тя досега нито за момент реално не се оттегли от тях, независимо от критическите атаки, които понася. Самозвани медийни дилъри убеждават уплашените за своето бъдеще и затова податливи на всякакви внушения политици на прехода, че в медиите, а не в социалния свят, става преразпределението и възпроизвеждането на властта, шепнат ми на ухо: „Да разлаем кучетата“.

В резултат предишните управляващи, въпреки че поне „на книга“ приеха европейски закон, който изваждаше управлението на електронните медии от ръцете на политическата власт, не престанаха да гледат на тях, особено от БНТ и БНР, като на „институционални протези“; като на „средства за масово осведомяване“ (какво твърдят те), а не на „средства за масова комуникация“, в която водещи са информационните потребности на аудиторията. Именно така се стигна до най-голямата медийна криза, тази в БНР (впрочем, напоследък се създават предпоставки БНТ да подобри рекорда), която влезе в сметката, платена на парламентарните избори. Разбира се, и БНР я плати, а и продължава да я плаща.
В резултат периодично се заговаря за Закон за печата – все в името на високи професионални цели, макар да е предварително ясно, че ще се превърне в още един инструмент за политически контрол тъкмо върху професията. Струва ми се, че една от поуките на народните приказки е: колкото и да са лоши журналистите в едно царство, политиците никога не са по-добри от тях.

В резултат настоящите управляващи, макар че в началото демонстрираха завидна предпазливост по отношение на медиите, напоследък започнаха да търсят средства за институционалното им овладяване от позициите на държавата: към МС се създаде медийна група с широки и неясни намерения, НС ще приема Стратегия за развитие на електронните медии и т.н. Може би е време и към Президентството да се създаде Съвет по медиите (Шегувам се!).
Друга поука от народните приказки е, че досега медиите на никого не са помогнали да задържи властта си, но пък да я загуби помогнали на кого ли не.

Двойното усещане за това, че посткомунистическите медии са-не-са „честни частници“ идва от общата голяма заплаха на прехода – рекетът. Ако сметнем само драстичната разлика в обемите между медийния и рекламния пазар, ще е ясно, че капитали във вестниците, списанията телевизиите и радиостанциите трябва да идват и от някъде другаде. Не е нужно да се връщаме чак до Маркс, за да не вярваме в съществуването на „невинни капитали“. Въпросът е: колко са виновни? Отговорът се съдържа в сенчестия климат на посткомунистическата икономика. Той лесно може да превърне медиите на всички нива – собственик, редактор, репортер, та дори външен продуцент – в „виртуална бухалка“.

Неотдавна ми се обади мъж, който твърдеше, че е дребен бизнесмен и че едно издание му иска една не толкова дребна сума, за да не пусне поредица от публикации, която да срине бизнеса му. Искаше съвет дали да даде. Естествено, му отговорих да не дава. „Да, ама след публикациите ще съм безработен“, каза угнетено и затвори.

Сетих се за дядо. Той беше Хайделбергски възпитаник, но си копаеше градинката, както казва Волтер. Сутрин ставаше в четири часа и събираше един по един колорадските бръмбари от картофите в бурканче от кисело мляко. Веднъж го попитах с детски социалистически плам: „Защо не ги пръскаш?“. „Защото бръмбарите ще измрат, но ще съсипем почвата“.
Единствената надежда е, че има бизнесмени, които разсъждават като дядо. И журналисти, разбира се, които не само не използват „виртуални бухалки“, но и не искат да обработват отровена медийна почва. Впрочем, познавам такива, дори се лаская от мисълта, че са ми приятели.

МЕДИА И РЕКЛАМА

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *