Медийни войни

Годишен доклад 2012 на Лабораторията за медиен мониторинг към фондация “Медийна демокрация”

Те са хитът на 2012 г. или поне на началото й, когато се стигна до експресивни жестове като физическа разправа с вестник, демонстративно разкъсан пред камерата от един телевизионен водещ. Понятието обрасна с емоции и не получи критически осмислено съдържание, влезе в публичния дебат като журналистическа метафора. Наложи се, за да изговори нарасналото напрежение между конкурентни медийни групи до степен, за която използваното близко по смисъл понятие „скандал” вече не стигаше. Скандалът, колкото и да е остър, не заплашва с изчезване участниците в него, докато „войната” радикализира и се води „на живот и смърт” – до победа на едната страна над другата. Така че понятието, въпреки цялата му неяснота, хваща някакво проявило се ново състояние на отношенията в медийната среда и си заслужава да бъде феноменологизирано.

  1. Произход

Войните може да се наричат медийни, но не са толкова между самите медии, колкото между частните капитали (финансираните от държавата обществени медии „по закон” просто няма как да участват във войни), които стоят зад тях и които в общия случай идват от другаде, т.е. проблемите им нямат връзка с политиката на медията, диктуват я, но не произтичат от нея. В този смисъл те са закъсняло следствие на напускането на големите чужди инвеститори, които извън медийния си бизнес нямаха други интереси в местната конюнктура.

  1. Тактика

Войните в плана на медийното съдържание се водят, както открито, така и „по подразбиране”, създават двойни дъна на посланията. Директните нападки (в „прав текст”) между воюващите обикновено опират до „съставомерни” обвинения и се стремят да привлекат на своя страна прокуратурата. Медийните войни предпочитат да са съдебни войни и дори да не влязат в съда структурират медийното пространство по негово подобие с обвинител, защита, свидетели, „финална истина” и пр. Но те се водят и чрез „реконстекстуализация”, където е възможно, на съдържанието, което на пръв поглед (като теми) няма връзка с „военните действия”. В далечните си адреси и то се стреми да нанесе удар върху „врага” под прикритието на журналистическия интерес. Впрочем, това не пречи на журналистите, независимо от вторичната функция на материалите им, заради войната да стигнат дотам, докъдето иначе не биха стигнали и да създадат репортажи и разследвания с важен обществен ефект и резултати. Последното е повод някои наблюдатели (например, бившият американски посланик Уорлик) да виждат в медийните войни шанс премълчавани истини да излязат „на яве” и по тази причина в крайна сметка да ги оценяват като позитивно явление. Това обаче е по-скоро екзотична гледна точка. Устойчивата е, че когато са във война, медиите деформират информационната картина и задоволяват само частично конституционното право на информация на аудиториите си.

  1. Обхват

Медийните войни започват от и приоритетно се разгръщат в пресата като една от причините затова със сигурност е, че там – за разлика от радиото и телевизията, няма законова регулация. Затова, например, засегната страна оказа силен натиск върху Съвета за електронни медии да накаже водещия, скъсал вестник в телевизионния ефир, въпреки че деянието му не попадаше под санкцията на конкретна разпоредба от Закона за радиото и телевизията. И въпреки че воюващите на страниците на вестниците си, „необезпокоявани” от регулация, стигаха до далеч по-крайни прояви на нетърпимост един срещу друг.

  1. Правото

Войните откроиха асиметрията в регулаторните режими на печатните и електронните медии и 2012 г. естествено стана година на подновения дебат за закон за пресата у нас. И то без задължителните досега непримирими реакции и на собствениците на изданията, и на работещите за тях.

За журналистите законът би бил перспектива за един нов тип защита на независимостта им – по отношение на собствениците, които войната кара да се намесват в съдържанието повече от обикновено. Дори с цената на това държавата да влезе като арбитър в отношенията помежду им и от традиционна заплаха за свободата на словото да се превърне във възможен неин гарант. Разбира се, по-добре би било тази работа да свърши саморегулацията, но доколкото тя се крепи върху вътрешногилдийни консенсуси, войната „по условие” я отлага за „мирно време”. А и като цяло синдикалните и гражданските организации в сферата на медиите загубиха влиянието, което имаха в края на миналия век и до голяма степен бяха подменени от организации на собствениците – би било парадоксално да се очаква те сами да пазят журналистите от себе си. В такава ситуация функционирането на етичните стандарти на професията би могло да се укрепи, ако се разпишат като законови норми.

Самите собственици пък няма как да не изпитват общата за света тревога, че бизнесът се свива в ръцете им и сериозната (не-жълтата) „хартиена” преса, доколкото имаме такава, постепенно става „изчезващ вид”. Един специализиран закон, ако не друго, би могъл да предвиди финансирането й и с публични средства на базата на доказана обществена функция, каквато практика съществува в други европейски държави. И дори по аналогия с БНР и БНТ да се мисли за вестници със заявена обществена мисия. За тази цел обаче по-адекватно спрямо технологичното развитие на комуникациите след интернет и спрямо европейския принцип за безотносителна към разпространение регулация на съдържанието, би бил общ закон за всички медии. Но така или иначе и 2012 г. не постигна съгласие по тези въпроси – журналистите продължават повече да се страхуват, отколкото да разчитат на закон, за издателите той може да носи някаква финансова надежда, но не им е приоритет, а политиците не искат да взимат решения без подкрепата и на журналистите, и на издателите. Все още никой не е събрал достатъчна смелост да поиска край на медийната игра „Където си, там стой”, започнала през 90-те години на миналия век с приемането на Закон за радиото и телевизията и със схизматичното убеждение, че за та тях може да има закон, но за пресата – никога.

Проекция на същото – на изоставането на регулацията, а и въобще на преструктурирането на публичността спрямо развитието на комуникативните технологии, е разширяването на медийните войни и извън пресата – между традиционните и новите медии. Повод за него през 2012 г. беше екологичният протест в столицата, организиран от социалните мрежи. Той се насочи и към телевизиите, особено към най-гледаната, заради това, че те, според протестиращите, не го отразяват обективно. Войната фактически беше между образите за едно събитие в две сфери на медийната публичност. Тук тя може и да е продуктивна, доколкото новите медии искат да функционират като граждански коректив на традиционните, но се превръща във фарс, когато от нея се опитат да се възползват маргинални политици с надеждата да попаднат в същите тези традиционни медии, пред чиито порти и те излизаха да протестират.

  1. Размените

Ако все пак се опитаме да дефинираме медийните войни като засилено влияние на собствениците с техните противоречия върху медийното съдържание, то можем да причислим към тях и масовата миграция на външни продукции между големите телевизии. Натрупали популярност в един ефир, те без особени колебания минават през фронтовете на конкуренцията в друг. Разбира се, в резултат на съответната материална мотивация (както се казва: нищо лично).

Проблемът обаче надхвърля търговските отношения между собственици и продуценти, защото води до програмно обезличаване на медията като цяло, до загуба на нейни физиономични черти – и от страна на напуснатите, и от страна на приемащите. Те вече започват лесно да сменят местата си в съзнанието на аудиторията, да стават взаимозаменяеми, просто платформи на съдържание без собствен глас и лице. Много е вероятно 2012 г. да датира началото на края на телевизиите с име, заради което през отминалите десетилетия зрителят им даваше доверието и верността си. С цифровизацията идва времето на програмно раздисциплинирания свободен достъп до медийно съдържание, в който самият зрител е единственият потенциален господар – взима властта без още да знае дали я иска. Това е първото бяло знаме, което телевизиите, докато воюват помежду си, размахаха пред предстоящото им превръщане от институции в услуги.

 

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *