Много хора мислят през матрицата Слави

Г-н Лозанов, как ще коментирате нароилите се напоследък патриотично-националистични предавания по кабелните телевизии у нас и най-вече водещи, които са приели ролята на своеобразни тв проповедници?

Тази тенденция е печален анахронизъм, защото адресът й е България, но България от времето на 1300 годишнината, когато се вдигна вълна на национална митология от социалистически тип. Дотогава девизът беше „Национално по форма и социалистическо по съдържание“, след това може би стана обратното, но във всички случаи важното беше тирето между думичките „национализъм“ и „социализъм“.

Каква е причината този тип водещи точно сега да се появят на екрана?

Казано малко по-теоретично, за да може да съществува едно общество, една културна общност, в нея трябва да функционират някакви интегриращи разкази, които да дават смисъл на ставащото, да го подреждат в определена ценностна йерархия. В началото на прехода очакването беше насочено към обновените политически институции. Тъкмо затова обаче те трябваше да платят цената на разочарованието, когато се оказа, че въпреки обещанията им промяната няма да се състои нито за броени дни, нито дори за броени години. В обществото бързо се зароди дълбоко съмнение към институционалните политически разкази. Нека си припомним само перипетиите, впрочем продължаващи и до днес, около привидно най-безконфликтния от тях – новата конституция. Тази антиинституционална нагласа медийно беше усвоена в модела на независимата преса, създаден от “Пресгрупа 168 часа”, по формулата: „всички са маскари“. Независимата преса признаваше един единствен авторитет – „частния човек“, предупреждаваше го, че пак го лъжат, че публичният живот е фалшификат, а истински е само частния живот.

И тук, като продължение, но и като изход, от тази тенденция се появиха поредица медийни явления, които на границата между журналистиката и шоуто, предложиха, алтернативни на институционалните, интегриращи разкази. Нека споменем Слави Трифонов, Петър Волгин, Мартин Карбовски или сп. “Егоист”. Слави със средствата на карнавалния раблезиански хумор търсеше алтернатива на политическите разкази. Волгин и Карбовски със средствата на парадокса и скандала атакуваха разказите, създавани от културните и педагогическите институции, от църквата, посягаха дори книжовния език като институция, сипеха цинизми и вулгаризми, бориха се за легализация на меката дрога, пародираха библейски сюжети, държаха се като ветерани от сексуалната революция и т.н. „Егоист“ създаде първата ефективна медийна комуникация с поколението, което не помни комунизма, настояваше, че заварените авторитети, бащите вече не могат да напишат интегриращ разказ и го възложиха на синовете.

Тези медийни феномени, към които и аз се чувствам принадлежещ поне като изследователски пристрастия, са твърде различни помежду си. Сближава ги само „общия проект“ за създаване на паралелна публичност, където иронията, в нейната романтическа употреба, се оказва по прекия път към смисъла, дори единствения възможен път. Основната им черта обаче – подривността спрямо институционалните разкази е избледняла, доколкото те самите вече се институционализираха в границите на медийната реалност. Най-доброто доказателство за това е, че през политическото сатирично шоу на Слави съвсем несериозно минаха основните политически послания и дебати по време на последните парламентарни и президентски избори.

Периодът на продуктивното медийно хулиганство е завърши…

Днес нито доверието на институционалните разкази се е върнало – напротив, нито в медиите тече производство на нови алтернативни разкази. Нека само си припомним скандалите напоследък.

Водещата на “Сигнално жълто” може ли да се нарече тв проповедник?

Не, тя е само блед маркер на кризата на публичните авторитети, съобщава ни без колебания, че публичните фигури не съществуват, че всички, които се мислят за такива са грозни, тъпи и дебели… Какво, например, прояви скандалът около кеч-манията – тревожната неспособност на нашето общество да създаде интегриращ разказ, валиден за най-младите. Или “Голите новини”, които заложиха на това, че дори информационният разказ е загубил смисъла си и може да бъде подменен от стриптийз. Рекламата на водка “Екстаз” пък със садистична наслада ни избутваше в зоните на перверзното, защото в зоните на нормалното просто няма какво да се случи, както се пееше в една песен.
Тези медийни феномени, за разлика от предишната вълна, нямат собствена стойност, затова и бързо изчезват, а са само симптом на разпадналите се публични разкази, на вакуума в общественото говорене.
Точно тази ситуация е златното време за така наричате от вас тв проповедници. Те са продукт на апатията в публичното говорене, на невъзможността му да дава и да открива смисъл в социалния свят, който ни заобикаля. Тогава една лична истерия, резултат на комплекси и озлобеност, минала през телевизионния екран, може да се привиди като интегриращ разказ.

На какво се базират тези водещи?

На кризата на интерпретациите с днешна дата, на липсата на просветен разказ, който културно да овладее, т.е. да пренесе в културата, колективните емоции. И тогава по стар фашизоиден маниер се появяват дилъри на чуждото недоволство, които осъществяват публична комуникация извън зоната на смисъла. В това отношение те са медиен феномен, сходен с телевизионните врачки.

Къде е причината за липсата на просветен разказ?

За просветения разказ просто трябва светлина. А в големи части не само нашата икономика, но и нашата политика, е сенчеста. Важни решения, които засягат живота на много хора, се взимат на тъмно, извън публичността. Това, струва ми се, е сериозна причина за кризата на публичните разкази.

Има ли опасност от лумпенизиране на аудиторията, покрай такива предавания?

Не обичам тази дума. Тя предполага официална идеология. А проблемът е обратният – липсата на конкуриращи се публични разкази, между които човек свободно да може да се движи и да избира. Тоест проблемът е в липсата на избор, което значи в последна сметка липса на свобода. Тъкмо тя е основния враг на телевизионните проповедници. Юлиян Вучков откровено се кара или просто изключва от ефир зрителите, които не са съгласни с него. Сигурен съм, че повечето хора го гледат, за да се забавляват и за да му се присмиват, лошото е, че със самото това вече са влезли в капана на неговата публична логорея.
СЕМ не може и не бива да се намесва в съдържанието на програмите, освен ако не разпалват етническа, религиозна или друга вражда между хората. Вероятно, макар и трудно, предавания като това на Вучков, могат да се видят от такава гледна точка, но много по-ефективната регулация е в ръцете на зрителя. Той просто може да смени канала.

Може ли да се каже, че Милен Цветков даде тласък на публичната логорея, за която споменавате, като отвори телефоните за пряк контакт със зрителите в ефира?

Не мисля така. Милен Цветков беше един от малкото коментатори, който всекидневно се опитваше да подреди ставащото в предварително известна ценностна схема, при това в открит диалог с аудиторията. Неговото предаване произвеждаше един от интегриращите медийни разкази. Друг въпрос е кой и доколко го приема.

В този смисъл Слави Трифонов явява ли се ролята на тв пастор?

Не. В основата на неговото шоу все пак е смехът, в който няма нищо пасторско. Нека си припомним, че библиотеката в „Името на розата“ беше запалена заради книгата на Аристотел за смеха. Вярно е, че в идеологията на неговото шоу има примеси на национализъм и чалга, но те по-скоро са риторически репертоар в комуникацията с масовата аудитория. И той му върши работа, защото съм убеден, че много хора продължат да мислят си тук и сега през матрицата Слави.

А така няма ли опасност от промиване на мозъци?

Има, но това не е проблем на Слави, а на мозъците.

Доскоро “Всяка неделя” също предлагаше проповеднически блок с минутите на Георги Мамалев в предаването. Коментарът ви?

“Всяка неделя” също предпочита да гради своите йерархия в ретро-перспектива, да продължи един, според нея несправедливо прекъснат, интертриращ разказ с десетилетна давност. Но не това е лошото, а че от негово име, особено в началото, набелязваше мишени и използваше екрана на обществената медиа за разправа с тях. Навремето имах спор с Явор Дачков, че журналистът не трябва да се превръща в съдия. „Всяка неделя“ го надмина като неведнъж се превърна не в съдия, а направо в съдия-изпълнител.

Какво следва теоретично след края на кризата на публичното говорене, която празнота бе запълнена от телевизионните проповедници?

От една страна медийното време теча много бързо и аз се надявам, че скоро ще се появи нова вълна, която ще ги помете без остатък и нищо чудно тя да включва и участниците от предишната. От друга страна много зависи от отговорността на публичните фигури към самата публичност. Най-простото: не само да кажеш каквото мислиш, но и да се грижиш за трибуната, от която го казваш.

Водещия на “Атака” Волен Сидеров обясни, че кани в своето предаване не толкова известни хора да обясняват случващото се в България, защото те давали другата гледна точка.

Свободата на словото не е всеки да може да говори всичко, защото тя в последна сметка не е притежание на говорещия, а на слушащия, трябва да гарантира неговото право на избор. Тоест тя изисква да предоставиш другите гледни точки, нещо повече – собственото ти говорене да е достатъчно отстранено и скептично. В този смисъл, всеки проповедник в ефира, докато се ползва от свободата на словото, упражнява репресия върху нея.

ТЕМА, БРОЙ 27/2003

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *