На честота Снежана

Думи от колеги по случай юбилея на проф. Снежана Попова

Академичното достойнство

Снежа е академичен човек. Нарочно не казвам проф. Попова, защото нейният академизъм е персонално качество, принадлежи не толкова на институцията, колкото на личността. Това може да звучи донякъде парадоксално, но има връзка с разликата между чест и достойнство. Честта опира до оценката на другите, до отношенията ти с тях и почестите, които ти дават, докато достойнството извира от теб самия, свързано е с ролята, която си си избрал, и умението да я изпълняваш. Проф. Снежана Попова има академично достойнство. И затова първо съм го усетил не на катедрени заседания и научни съвети, не дори в „Професорите”, както се казваше клубът в сутерена на Факултета по журналистика, а в двора й в Бояна, където имаше два бора – по-нисък и по-висок. Проф. Веселин Димитров – всепризнатият авторитет у нас в изследването на радиото, ги наричаше малката и голямата водка, защото, когато застанеше на необходимото разстояние пред единия и бавно движеше поглед от земята до върху му, можеше да изпие на екс малка водка, а пред другия, съответно, голяма. Животът течеше бохемски безгрижно, което обаче не пречеше на Снежа между каламбурите, провокациите и песните да се държи с професора, светла му памет, като със свой учител. Академизмът е именно в тази, неподатлива на ситуациите устойчивост на поведението, в една пазеща достойнството дистанция, която не пречи на близостта. Тя й даде шанс на свой ред да се състои като учител, който превръща преподаването в общуване – без предпоставени йерархии и педагогически привилегии.
Когато преди двайсетина години по идея и под ръководството на доц. Весела Табакова – дано сега и тя е тук, между редовете, създадохме Центъра за независима журналистика, той за дълго съхрани този дух на равнопоставен интерес към другия. Сред учредителите му бяхме четирима преподаватели и шестима студенти; беше се появило рядко за университетските среди поле, в което всеки присъства според това какъв иска да е, а не според това какъв пише в CV-то му, че е.

Разбира се, академизмът на проф. Попова започва като качество на личността, но съвсем не свършва там. Тя е реализиран учен, който, без нужда от куртоазни аплодисменти и медийни почести, предизвиква обрат в знанието за своя предмет – радиото. Преди изследването и преподаването му се свежда главно до наратив, до описание на професионални практики и историографски реминисценции, които в България задължително стигат до мистериозния Сирак Скитник. Проф. Попова конструира тази медия като комуникативен модел в съпоставка с останалите и я подлага на теоретична рефлексия в плана на медиязнанието. Край другото, така тя негласно се противопоставя на сантиментализациите и митологизациите в отношението към радиото, които разказването на истории неминуемо носи. Не става дума обаче за някакво спекулативно разпускане на анализа, напротив – проф. Попова е привързана към позитивистките подходи и към социологически изводимите идеи за медийната комуникация. Впрочем, социологията сякаш си остава нейното неизживяно научно алтер его, която тя свързва с медийното си в ключовия за професионалната й идентичност труд „Социално време и медиен разказ 1989-2000”.

Снежа… Като съм се радвал на времето – съвсем недостатъчно, прекарано с нея, и съм я наблюдавал през годините, си дадох сметка, че академизмът вече не е задимен кабинет и бавна разходка по сенчестия тротоар от университета до дома, а среща, без значение дали в аудиторията или в кръчмата, с някого, на когото искаш нещо да дадеш и от когото искаш нещо да вземеш, докато навън агитките крещят лозунги с правописни грешки. Така че, жанрът на този текст, всъщност, излезе покана.

Георги Лозанов
http://www.kultura.bg

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *