Не е зле учителят да е джудже*

 

Продължавам да не искам да си кача лекциите в интернет и, уверявам ви, че не е от някаква криво разбрана авторска предпазливост. По-скоро ми повлия Умберто Еко, който в разговор с Бойко Василев по БНТ беше казал, че интернет дава информация, но не и познание. Не би било така, ако бяхме безсмъртни и разполагахме с цялото време на света. Сега обаче се налага непрестанно да разделяш ценната от малоценната информация, в което именно се състои познанието. Учителят е в ролята на „вълшебен помощник” (в приказките той обикновено е фея или джудже) и в този смисъл срещата с него само на пръв поглед става на територията на образователната система. Тя, всъщност, е на прага на битието.

Чета лекции вече тридесет години – започнах през 1984-а в общество, донякъде подобно на онова, което Оруел описва в „1984”, така че най-вероятно да говоря по темата като егоцентричен стар даскал, какъвто съм всъщност. Ако на моменти написаното звучи несвързано, значи съм задрямал… Правил съм го къде ли не – в Народната библиотека, в Народното събрание, дори в жив ефир, та какво остава за приятелските страници на Esquire. Утешавам се, че животът така и така е сън.

Аз самият завърших висшето си образование, както може да се предположи, в същото онова общество. Учих философия и всички бяхме длъжни да сме материалисти. В първи курс първата ми лекция я водеше доцент Аристотел Гаврилов, а и с такова име какво друго би могъл да прави човекът. Та той реши веднага да ни каже най-важното: прасето никога не е само едно! Прасетата са две – едно пред очите ви и едно в главите ви. Въпросът е кое е първо, като отговорът за материалисти-първокурсници трябва да е повече от ясен (и досега ми се струва, че тогава той ни намигна). Впрочем, после прасетата се оказаха много повече, но как да виня за това Аристотел Гаврилов, светла му памет.

Когато онова общество най-после започна да си обира чуковете (и сърповете), на работното ми място продължаваше да идва служебна куриерка – момиче с дълги крака (предполагам, че са й помагали в изпълнението на професионалните задължения). Един ден, независимо, че до тогава си бяхме разменяли само по няколко думи, тя изненадващо ме помоли:

– Научи ме на нещо.

– На какво?

– На каквото и да е, аз и без това нищо не знам.

Исках да го направя, защото в желанието й се оглеждаше въодушевяващата надежда от началото на прехода – да не я караме както досега, но бях напълно безпомощен да се справя с бездната, пред която ме изправи. Така, в последна сметка, тя ме научи на нещо – познанието не може да бъде дадено като пет лева на заем, трябва да извира от самото ти съществуване и да те води нанякъде, дори първо да е само смътна потребност, като тази да искаш отново да видиш някой, с когото случайно си се размивал по улицата. То не е, както и Еко настояваше, сърфиране в интернет, книга с много бележки под линия или ускорен курс по френски, а е човешката цена на загубеното безсмъртие.

Да, за нашите палави предци Адам и Ева говоря, които вкусват плод от дървото на познанието, въпреки изричната забрана на Господ. И той ги наказва като ги изгонва от Рая и ги прави смъртни, с което фактически удовлетворява глада им за познание. Защото то е възможно само в тленния живот, когато по парченцето ограничен опит ще трябва да възстановяваш изгубеното цяло (както археологът по парче от антична ваза възстановява и вазата, и епохата). Познанието е обратен път към изгубения Рай, без вероятност той някога да стигне до там, но и без причина да спре преди да е стигнал. И работата на учителя (дори не е нужно да е будист) е да накара учениците си да продължат нататък по пътя, да не се отказват от безсмъртието, въпреки всичко. За тридесет години преподаване съм се убедил, че девизът на образователната система може да е само „Въпреки всичко!”. Защото никого на нищо не можеш да научиш, можеш единствено да отместваш препятствията, които му пречат да го стори сам. Но ако не успееш и по-лошо – ти самият се превърнеш в препятствие, вредите са огромни, съпоставими с грешна диагноза, поставена от лекар. От познанието, когато мине през образованието, може да не остане нищо, само отломки информация, носени от скуката на земните дни. И това, естествено, най-добре е описано от Селинджър през устата на една от любимите му героини Франи в разговор със самовлюбеното й гадже:

– Говориш съвсем като асистент. Извинявай, но така изглежда. Точно така.

– Така ли? А как именно говори един асистент, ако смея да попитам?

Франи разбра, че го е засегнала, и то много, но ядосана и на него, и на себе си, тя повече не можа да се сдържи:

– Не зная как е при вас, но при нас това са хората, които заместват професора, когато той е заминал нанякъде или не е добре с нервите, или е отишъл на зъболекар или кой знае какво. Обикновено ги избират от последните курсове или дявол знае от къде. Както и да е, имаме например лекция по руска литература. И влиза той един такъв изтупан – копченца на яката на ризата, връзка на райета – и половин час измъчва Тургенев. А после, когато заради него Тургенев абсолютно ти опротивее, той се прехвърля на Стендал или на някой друг, върху когото е писал дипломната си работа. В нашия факултет ги имаме десетина – изпортват всичко, до което се докоснат, а иначе са едни такива талантливи, че уста не отварят – извинявай за противоречието. Искам да кажа, че започнеш ли да спориш с тях, те само ще те погледнат така снизходително, че…”

 

Георги Лозанов

*С този текст празнувам 30 години преподавателска дейност.

 

Текстът е публикуван в списание Ескуайър

октомври 2014

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *