Сляпото бъдеше

Прогноза за 2016-а, казваш. Е, да, но не ми харесва думата – с гръцката си етимология се опитва да представи налучкванията за предстоящото за познание, за системно усилие, за отговорност пред бъдещето. Дрън-дрън, казвам аз. По-добре си признай, че искаш да ти гледам (всеки се е изкушавал), без значение на какво – на кафе, на ръка, на захар, на боб (по нашите земи той играе ролята на кристално кълбо), или просто в една точка, докато ме споходят видения.

За разлика от „прогноза” обаче харесвам думата „гледам” като неин заместител в простонародната реч. „Гледала ли ти е Петричката врачка”, се питаха хората през соца – шепнешком, разбира се, защото не знаеха врачките забранени ли са, разрешени ли са, или са разрешени само за големците; по-опитните свалячи пък казваха на поредната си жертва, също шепнешком: „Позволи ми да ти гледам на очи”. Харесвам думата, защото бъдещето, преди да се случи, е само гледка (мираж без пустиня), която в редовия случай предизвиква стопроцентова слепота. Изключение правят гледачките – нали си забелязал, че за тази дарба се използва женски род (за гледачи не си чувал), вероятно защото мъжете са по-елементарно устроени и не им хрумва да гледат със затворени очи (така са и в секса). Но нищо, щом настояваш, ще опитам да позная нещо за 2016-а, изглежда мамещо близо, на един поглед разстояние. А и ми даваш редкия шанс да изпреваря времето по единствения възможен начин – с думи. Произволът на словото срещу баналността на фактите, започвай отчитането на резултата.

Ще тръгна от най-лесното, от трапезата – идва краят на фюжън кухнята, на хората им писна да ядат украси, предпочитат градински домати, телета и пилета, хранени по-добре от тях самите, за които трябва да чакат на опашка в интернет. По същата причина лошо им се пише и на търговските вериги, отново ще има разцвет на кварталните магазини (в моето детство ги наричаха колониали, вероятно от носталгия по колониите, каквито никога не сме имали) с тройни цени и с табела „Еко” – грамажът на продуктите в потребителската ти кошница ще намалява, но ще се увеличава дължината на текстовете върху тях; идва времето на изгладнелия читател.
И сексът ще влезе в еко-режим, което в случая значи, че ще се върне към основната си функция – възпроизводство на вида, така става по време на война, особено световна, а през 2016-а все по-често по телевизиите ще се появяват коментатори, които ще твърдят, че тя е започнала без да разберем. Ще пускаме щорите, ще се любим и ще се надяваме тя и да свърши по същия начин.

Ескуаер ще си спомни, че през 1940 година е публикувал на страниците си първия разказ на Селинджър „Младежи” и ще го публикува отново като почит по време на Третата световна война към ветеран от втората такава.
На мода ще излезе пепитът, едно защото внушава черно-бяла скромност, подходяща за военни години, и второ, защото в модата, както е известно, всичко ново е добре забравено старо, а за него отдавна никой не се е сещал.
Плевнелиев ще спечели президентските избори, защото в политиката винаги става това, за което най-усилено се твърди, че няма да стане.

Ръководството на НС, за да прекъсне мераците на Слави Бинев да оглавява Парламентарни комисии, ще е принудено да му разреши да превърне бившата зала „Георги Кирков” на бившия Партиен дом в чалга-клуб.
Стига глупости, както се казва в една реклама за бързи кредити. Това не са никакви гадания, а в най-добрия случай мнения за вече станалото, оттеглили се за кратка почивка в чакалнята на утрешния ден. Впрочем, там можеш да срещнеш кого ли не, като единственото общо между чакащите е непоносимостта им към настоящето.

Последният, за когото се сещам е портиерът на Клуба на журналистите, шумно заведение, в което клиентите успяваха на надвикат дори минаващите под прозорците трамваи. Той обаче не промълвяваше кой знае колко повече от „Добър ден” и „Довиждане”, беше слаб, без възраст, с несменяем черен костюм. Главната му задача беше да не допуска желаещи без членски карти, която той изпълняваше също безмълвно – заставаше пред тях, забиваше поглед в земята и не помръдваше, докато не си тръгнат. Може да е отнасял по някоя и друга псувня, но и тя изречена на ум.
Познавам го от малък, когато ходих в куба с родителите си, а той ми буташе крадешком в ръцете френското списание за деца „Пиф”, което тогава се намираше трудно. Не знаех защо го прави, докато дядо не ми обясни, че той пък него го познава от малък, защото баща му е косил ливадите ни, докато сме имали такива, и го е водил със себе да му подава бруса и бутилката с мътеница. Обикновено било много горещо и двамата са се пазили от слънцето с носни кърпи на главите, вързани на четири възела. Един ден, като си взех Пифа, с детско нахалство, хилейки се глупаво, го попитах: „Ходиш ли лятото още с носна кърпа на главата?”. Той мълча толкова дълго, че помислих, че пак нищо няма да даже, преди да отговори: „Не, за съжаление”.

Знаеш, че днес на мястото на клуба има сладоледова къща – тя се оказа неговото бъдеще, което едва ли някой от тогавашните клиенти е можел да познае. Вярно е и обратното – клиентите, седнали на сладолед сега, няма как да познаят, че тук някога е имало клуб с шумни журналисти и мълчалив портиер в черен костюм. Впрочем, разказваха, че го бил бутнал трамвай пред вратата, малко преди клубът да бъде затворен завинаги.
Каква беше изненадата ми, когато наскоро го видях – същият, със същия костюм, пред камара книги в библиотеката. Седнах до него и го попитах дали ме помни. Той вдигна глава, пак мълча дълго и пак отговори: „Не, за съжаление”.

Нали разбираш, нямаше как да оставя тази работа така, разпитах библиотекарката, която пък се оказа излишно словоохотлива. Обясни ми, че идвал всеки ден точно в десет и точно в пет си тръгвал. Поръчвал й да му търси само книги за бъдещето, без значение на какъв език… И ме заля с въпроси, на които тя не можеше да отговори и с коментари, които аз не исках да чуя. Седнах на една пейка пред библиотеката и зачаках да стане пет. Той излезе, погледът му мима през мен като през празно пространство, бавно стигна до ъгъла и щом зави, извади нещо бяло от джоба си и го разгърна. Оказа се бастун, почуквайки с него по стените, продължи нататък.

Не знам дали си на моето мнение, но думата сляп не бива да се употребява сама, трябва да се казва и сляп за какво.
Списание “Esquire”, декември 2015

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *