Срамежливите аудитории

Може да съм председател на СЕМ, но цензорът на нашите медии е друг. Той живее в апартамента срещу вас, вози се в метрото, разхожда се в парка. Щом ме види, сърдито ме заговаря, пише ми писма, обажда ми се по телефона. Обича да заповядва: „Веднага да ги спрете!”. И да обвинява: „Опорстачихте народа!”, „Имайте милост поне към децата!”, „Спите ли!”. Обикновено започва отдалеч „Аз не гледам телевизия, но…”, след което твърде бързо си идва на думата. А тя, според честотата на споменаванията, основно е срещу седем екранни феномени (по азбучен ред): Биг Брадър, рапът, рекламите, порното, турските сериали, чалгата и Шоуто на Слави (хумористичната му част). Нямам намерение ги да коментирам, не защото не го заслужават критики или не са били санкционирани от СЕМ, а защото съм се убедил, че недоволството, което предизвикват, слабо зависи от тях самите. То по-скоро е дежурно, като по конкретните теми дежурят различни социални групи: пенсионерите – рапът, порното, рекламите; интелектуалците – Биг Брадър, чалгата, Шоуто на Слави; националистите – турските сериали; разбира се, по някой път си обединяват усилията. Корените на това  недоволство, което сякаш вътрешна потребност на недоволните, форма на публичната им реализация, са в срама.

Парадоксалната уговорката на недоволните, че не са гледали това, което искат да се спре, трябва да свали от тях подозренията в интерес към обекта на своето отрицание. Те принадлежат към „срамежливите аудитории”, които се гневят на съответното предаване, заради това че искат да го гледат, а биха искали да не искат. И настояват то да бъде спряно от друг, защото знаят, че сами няма да си спрат телевизора или да си преместят канала. Декларираната грижа за народа и още по-разчувстващо – за децата, пък трябва да ги освободи от отговорността в лично качество непременно да са съгласни със санкцията, за която публично са се обявили (в дебата около порно каналите, например, основният аргумент на защитниците им беше „Защо искате да отнемете една от малкото радости на пенсионерите”, въпреки че най-ожесточените сигнали срещу тях бяха именно от пенсионери). Как се получава така, че пред обществото и пред институциите се заставаш срещу нещо, което насаме приемаш?

Срамът (за разлика от страха, да кажем) е възвишено чувство, което в речниците се дефинира като „недоволство от себе си”, израз на съзнанието, че не отговаряш на очакванията на другите (на обществото). В случая обаче недоволните правят още една психологическа крачка, но в обратната посока и представят недоволството от себе си за недоволство от обекта, който го предизвиква. То е все същото недоволство, но вече публично пакетирано според очакванията на другите, така че да можеш отново да се озовеш при тях, да се реабилитираш в очите им, без да разберат, че строгата ти оценка е резултат на ниска самооценка.

Причините за последната, за засрамването са различни. При Биг Брадър, рапът, порното, чалгата и хумора на Слави те са свързани със свеждането на човека до тяло и секса до физиология, с воайорството, с падналите задръжки и екранна реализация на нагоните, която, макар и за кратко, те поставя извън културата, или поне да те връща достатъчно назад в развитието й, докато дивото се събуди в теб и се окажеш „засрамен дивак”, седнал пред телевизор. Впрочем, за не малка част от аудиторията (тя никога не пише до СЕМ) всичко това е валидно, но без срама. Нещо повече, във времето на мутрите, ако въобще е отминало, външните знаци на подобни, изпуснати от Свръхаза, преживявания бяха доминиращ лайфстайл.

При рекламите срамът идва от готовността да се подадеш на материални изкушения, за които при това знаеш, че са измамни, да играеш да криеница със собственото си чувство за реалност, да участваш в културно-инфантилна игра на виртуална консумация.

При турските сериали не можеш да си простиш, че приемаш „поробителят” да не прилича на този от „Време разделно”, а на теб самия, че започваш да го харесваш, да плачеш с неговите сълзи и да се радваш с неговите радости. Знаеш, че другарите от ловната дружина, ако разберат какво гледаш, ще те обвинят, че не си патриот и дори не си мъж, нищо че в чалгата, която слушат, звучат ритми, останали от същото това робство.

Така в сигналите до СЕМ най-често говори не засраменият, а сърдитият (включително и на себе си зрител), който иска да наказва, да набелязва жертвите, а СЕМ да извършва жертвоприношенията. Заради оцелялата въпреки Християнството старозаветна представа, че принасянето на жертва е признаване на върховенството на Бога…, на Свърхаза, на ценностите. И щом пред телевизора нямаш нищо против да се отклониш от тях, после някой за чужда сметка спешно трябва да им върне славата.

В гледането на телевизия (и съвсем не само там) двойният стандарт у нас е общоприет, два века по-късно и далеч от Великобритания продължава да е жив Викториянският морал, който използва обществените норми за параван на индивидуален произвол. Може би без връзка, но нека припомня, че самата кралица Виктория, достопочтена вдовица с осем деца, е била жертва да седем покушения. Неуспешни, благодарение на което тя е най-дълго царувалата жена-монарх на Земята. Един от похитителите й е осъден на доживотна каторга, четирима на седемгодишна (и бой с камшик), а на двама им се разминава, защото са обявени за невменяеми. Последното силно изнервя кралицата и тя изисква оттам нататък присъдите в подобни случаи да не са „невинен, но луд“, а „виновен, но луд“. Лудостта е най-голямата опасност за показни системи на приличие като Викториянския морал, защото властта им се крепи върху това никой да не може да се измъкне от нея. Изключение е допустимо, единствено ако не се разбере какво вършиш.

В този смисъл колкото по-корумпирано е едно съвременно общество, толкова по-викториянска е неговата публичност – в телевизора седят зализани типове и говорят за почтеност, принципи, справедливост, добри нрави, вяра в Господа, а затворът е само за престъпления от любов или от глад. Затова вероятно по някой път ми се струва, че са си разменили местата – телевизорът, особено ако не е с плосък екран, прилича на портативен затвор, а на затворът на гигантско риалити, което естествено не можеш да напуснеш по свое желание, а само ако те изгонят/освободят.

Текстът е публикуван в списание Ескуайър

юли 2015

 

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *