Тайна наобратно

Дали зад написа „Строго секретно“ не са скрити най-големите политически интриги, корупционни сделки и престъпления срещу човечеството? Или пък чисто и просто няма нищо

Тсонругис анланоицан, абжулс антеркес, анйат анважръд … Не, не съм проговорил никому неизвестен език. Просто съм изписал отзад напред понятия, за които си даваме сметка, че подобно на името на Бога не бива да бъдат споменавани напразно. И ако все пак си се решил да го направиш, си длъжен поне да проявиш по-голяма дискретност при употребата им, да им дадеш някаква защита – с код, шифрограма или каквото друго ти хрумне.

Шегувам се, разбира се. Целта ми е точно обратната – да ги лиша от скритата заплаха, която излъчват, от респекта, който „по условие” изискват от теб, като ги оставя на произвола на един детски спомен. Втори или трети клас сме…, в междучасията се надпреварваме да изговаряме наопаки думите, които току-що сме научили, щастливи, че звучат безсмислено. Явно вече сме усещали бремето на смисъла, стаен в езика, строгостта и принудата, която той упражнява върху нас.

Днес, вече на 56, изписах отзад напред „национална сигурност”, „секретна служба” и „държавна тайна”, защото смисълът им сякаш се изчерпва именно със строгостта и принудата, която носят, равен е на тях. В съвременния разомагьосан свят те са запазили статута на магически думи, които могат да те накарат да не питаш повече, да занемееш, да се подчиниш. Магическата им функция обаче не спира дотук – те трябва да овластят онзи, който ги произнася и говори от тяхно име, да го превърнат в пратеник на „отвъдна” социална реалност, да му дадат право на контрол, без той самият да подлежи на такъв. Затова са „езиков деликатес” за политици, ченгета, висши чиновници… Като кажат „въпрос на национална сигурност”, мед им капе от устата и очакват всички други въпроси в миг да станат маловажни – мухи в далечината.

Общото между трите понятия (и тям подобни) е присъствието на някаква тайна, която не ти е дадено да знаеш, те разделят обществото на посветени (в нея) и непосветени, като първите, естествено, са първа категория, а вторите, съответно, втора в социалната йерархия.

Всъщност, генеалогията на тайната е далеч по-невинна, тя не е свързана с придобиването на социална власт, а с преодоляването на екзистенциална самота – обслужва търсенето на съдбовна близост с другия (примерно: искам да ти кажа една тайна, не мога без теб), влизането в съзаклятие с него; психологическият синоним на тайната е клетва (за вярност). В модерните общества тя е издигната до човешко право – на лична неприкосновеност, което съхранява личния живот, където именно са разположени отношенията с близките ти, като ги превръща в тайна за останалите, пази ги от външен поглед. Отделен въпрос е защо и колко днес личната неприкосновеност се нарушава.

Генеалогията е забравена… Тайната се е пренесла от личното в общественото пространство, за да огради една част от него с дебели страни, да й сложи надпис „Строго секретно”, да я постави под засилена охрана. Кой извън посветените – а това значи тези, които каквото и да става са длъжни да мълчат – може да каже какво има вътре. Дали там не са скрити най-големите политически интриги, корупционни сделки и престъпления срещу човечеството? Или пък чисто и просто няма нищо. Заключената стая в замъка се е оказала празна и приказният герой, преодолял безброй препятствия, за да проникне в нея, седи объркан на голия й под.

Впрочем, има ли значение празна ли е, пълна ли е? Силата на тайната не е в предмета й, а нея самата, в ритуалите й, в пазенето й и в наказанието за издаването й. Не Богът или народът, а тя през вековете дава власт на посветените над всички останали. Така в древността се ражда тайното знание, а в Средновековието тайните общества – прадядото и дядото на днешните тайни служби, на агентите, шпионите и разузнавачите, на „цивилните изкуствоведи”, на Емил Боев и Джеймс Бонд. Те, предвижващи се на големи групи през литературата и киното, продължават да имат магическа слава, да палят въображението на деца и възрастни, да чакат с гордо вдигната глава да минат 50 години, за да кръстят на тях улица или училище.

Трудно може да се измисли по-печален епизод в историята на нашия преход от този, в който един обявен сътрудник на бившата ДС на въпроса „Защо донасяхте за състудентите си” отговори: „Тренирах, за да се справя, когато се наложи, с враговете на Родината” (ударението е върху „о”). Няма смисъл да ме питате кой точно, защото повечето са такива. Те, независимо от коя Централа са, са възпитани в парадоксалното убеждение, че за да пазят родината, властта, та дори и човешките права, могат да ги нарушават – не само правото на лична неприкосновеност, но и правото на живот. Извоювали са си привилегията престъплението да е техен законен поминък, което им дава самочувствието, че не принадлежат на света на простосмъртните, а на съвременната митология.

Затова потърсих не в романите на Джон льо Каре, а в „Книгата на въображаемите същества” на Борхес (116 на брой) образа, който най-много им прилича: „Живееше по онова време в една гора близо до Рона, между Арл и Авиньон, един дракон полузвяр-полуриба, по-голям от риба и по-дълъг от кон. Зъбите му бяха остри като меч, имаше рога от двете страни, криеше се във водата, убиваше чужденците и потапяше корабите. Беше дошъл по море от Галатия и беше син на Левиетан, свирепа водна змия, и на един звяр, който се нарича Кулан и се пръква в областта на Галатия…”.

 

 Списание „Ескуайър“

 

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *