Темата за брака…

Има мнение, че бракът вече не е на мода. Може и така да е за брака, но не и за темата за брака. По нея никога не е късно да се говори и никога не стига да се говори. Така че този текст ще е за брака. За брака е и деветата от „Басните на Сароян”. Уилям Сароян е американски писател от арменски произход, както си личи по името му, а баснята му разказва за един съпруг, който занесъл на жена си гъска, за да му я сготви за вечеря, но, преди да се върне от работа, любовникът на жената изял гъската, а после жената твърдяла, че съпругът й е луд и никаква гъска не е носил. И така ден след ден… Работата била там, че любовникът, освен красив, бил и хитър и въпреки опитите на жената да му попречи – „Обичам те, но не бива да взимаш гъската”, успявал да я постави в логически капан – „Ти или ме обичаш, или не ме обичаш… И аз или ще взема гъската, или няма да я взема”.

Накрая след съответните перипетии съпругът се досетил какво се случва: „И както си пиел, истината почнала да му се разкрива малко по малко, както става обикновено през алкохола.

Като съвсем се напил, вече знаел всичко. Станал и без много приказки натупал жена си.

– Щом любовникът ти трябва да има всеки ден гъска – казал той, да беше казала поне. Утре две ще донеса. Понякога и аз огладнявам, представи си”.

Поуката от баснята, вън от това, че само алкохолът със сигурност е верен на мъжа, би трябвало да е, че за брака гладът е по-важен от секса, верността и пр. И как да не е така, след като си пуснал държавата в чаршафите си, доброволно си влязъл в любовен триъгълник, за да й предоставиш на ролята на третия. И той активно започва да ти се меси: кара те най-напред да се подпишеш (като в мярка за неотклонение), търси ти сметка (за разлика от съпруга в баснята) за извънбрачни връзки (по Закона за лицата и семействата), изисква да не преставаш да правиш секс с брачния си партньор (поне за не повече от две години), подтиква те да правиш секс, за да създаваш деца и да им оставиш в наследство цялото си имущество и т.н.

За какво може да ти е този служебно назначен воайор, след като най-после си намерил някой, с когото искаш да прекарваш дните и особено нощите си. Не е ли пълен парадокс тъкмо най-интимните аз-ти отношения да се нуждаят от държавна егида и административен ред.

Въпросът е, че срещата/животът с другия не е лесна работа, че нямаш увереност дали, оставени сами (всеки в своята екзистенциална самота), ще можеш да го задържиш при/за себе си и започваш да се озърташ за помощ. При това колкото повече го желаеш, толкова по-малко си убеден, че той ще ти отговори със същото. И дори в момента да е така, несигурността се движи като сянка напред във времето. От дълбините на чувството към другия извира тревожност, пропорционална на силата му. Екзистенциалистът Сартр – именно един от героите му изрича прочутата фраза „Адът това са другите”. Според философа е така, защото другият вижда аза отвън и погледът му го „обективира”, вижда го като обект, като предмет, подобен на масата, стола или бюфета. Азът, погледнат само отвътре, е чувство, морал, дух, достойнство, личност. Сартр разиграва тази двойствена гледна точка към човека в нещо като пародиен флирт между двама млади, седнали на пейка. Докато той седи свенливо отдалечен от нея, тя тъне в съмнения, че му е безразлична, че не го привлича, че не намира нищо в нея, след като дори не иска да я докосне. Когато обаче той най-после се престрашава и се опитва да я прегърне, тя се отдръпва като ужилена, изпълнена с обида, дори с гняв – какво си позволява, тя да не е само тяло, създадено за негово удоволствие, да не би да няма душа, чест, воля… И той на свой ред се отдръпва, уплашен да не я прогони, което пак я вкарва в съмнения към неговите чувства и нейната привлекателност. Докато, след ново неловко мълчание, той прави нов опит да я прегърне, колкото да предизвика старата й реакция. И т.н., и т.н. Двамата са попаднали в „лошата безкрайност” не невъзможната близост между двама, резултат от това, че никой от тях няма как да погледне другия отвътре, да си набави доказателство за неговите чувства извън връзката между телата, без травмата на „обективирането”. Така, ако продължим пародийната логика на Сартр, младите на пейката започват да се нуждаят от някой трети, който да им даде липсващите им гаранции – на изхода, за да има въобще изход техният флирт, ги чака държавата, пред която в присъствието на съответните свидетели да си кажат „Да!”. Разбира се, тази роля много по-възвишено може да изиграе и самият Господ-Бог в тайнството на венчавката.

Разказът на страстта да се напише като битов разказ.

 

Текстът е публикуван в списание „Ескуайър“.

май 2015

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *