Трите периода на българските медии

Или как от романтиката по свободната преса пазарът премина през пазрния период и стигна до корпоративния

Вероятно защото четвърт век е твърде голямо парче от историята, за да го преглътне човек наведнъж, отиващата си 2014-а се превърна в календарен повод за различни периодизации. Пък и вместо да се питаме кога и дали въобще някога преходът ще свърши, по-добре е да го разделим на малки преходчета и поне някои от тях да предадем на музея. В това отношение медийното време е текло услужливо и някак от само себе си, без нужда от спекулативен натиск, се подрежда в три периода, макар и без ясни граници помежду им (виж графиката).

В началото беше Романтично

Първият може да се определи като романтичен. Той носеше въодушевлението от току-що прогонената официалната идеология с нейната „полиция на мисълта“, от неосъществимата дотогава възможност всяко мнение да бъде публично изказано (а дори и да нямаш мнение, си заслужаваше просто да опиташ вкуса на освободените думи). Така че наследените от соца медии нито можеха да поберат отприщилият се словесен поток, нито да задоволят масовия глад за ново съдържание. Затова техният брой взривно се увеличи. Появиха се кабелите, които като кълвачи от стълб на стълб започнаха да опасват кварталите, зазвучаха – с все още неизживяно усещане за нелегалност – и първите частни радиостанции.

Но медиата на този период си оставаше пресата. През седмица по лавките се появяваше ново заглавие, което на по-възрастните можеше да прозвучи познато. Имаше опит четиридесет и петте години комунизъм да се поставят в исторически скоби и да се съживят образците на пред деветосептемврийската журналистика – „Свободен народ“, „Зора“, „Земя“…

Беше период на реминисценции и илюзии. На политиците безхлебници, излезли от университетските кабинети, писателските кафенета и панелните кухни, за да се озоват в центъра на публичността. Те успяваха да превърнат в медиа всичко, до което се допрат – от улицата до парламента. Социалната среда се медиатизираше, а медийната среда се политизираше.

След като за дълго политиката беше унищожена от партията-държава, човекът отново можеше да се почувства „политическо животно“ и да се отдаде на партийни страсти и исторически битки. Дебатът между сините и червените течеше по всички канали, стигаше до домовете, минаваше през частните отношения, водеше до битови скандали и дори до „политически разводи“.

В такава ситуация място за обективна журналистика нямаше (ако някой все пак проявяваше интерес към нея, си купуваше едновременно органа на червените „Дума“ и на сините „Демокрация“ и четеше ненаписания текст помежду им). Всяко съобщение, дори да беше за изложба на цветя, попадаше в светлината на един от двата големи разказа на прехода, които започнаха да се пишат през периода – социалният на левите и антикомунистическият на десните. Още не знаехме, че свободата на мненията сама по себе си не е гаранция за независимостта на медиите и за качеството на журналистика.

Законите на пазара

Вторият период може да бъде наречен пазарен. Вече не беше толкова важно кой какво ще каже в медиите, а колко души искат да го чуят, видят и прочетат и какъв приход може да донесе това.

Печалбата стана легитимна цел в сектора и бе специално записана в новоприетия закон за електронните медии. Романтизмът отстъпи пред професионализма. Медийните самоделки от зората на демокрацията загубиха шанс, кабелите постепенно започнаха да влизат под земята и да се разделят с пиратското си минало, а местният пазар да привлича чужди инвеститори. На сцената се появиха световни играчи като ВАЦ и Мърдок, донесли със себе си строги модели, включително и на ниво софтуер, за организация на медийния бизнес, които засягат и производството на съдържание.

Кипящото от промени, противоречия и комплекси посткомунистическо общество се разпада на таргети. Политиката от висша привилегия се е превърнала в „мръсна дума“ и добрият вкус вече изискваше журналистиката да стои (равно) отдалечена от нея. Пресата започва да се етикетира като независима и да измества интереса си от мненията на елитите към претенциите на читателите. Лозунгите от митингите и общите приказки бяха омръзнали, на мода бяха дошли човешката история, черната хроника и светските новини. От медиите се очакваше не да те поучават, а да ти доставят удоволствие. Площадната им роля, повече или по-малко, бе свършила и те трябваше да отидат там, където им е мястото – на територията на свободното време. В движението си по този маршрут обаче те сякаш не намериха „златната среда“ и жълтата преса от края на миналия век не само придоби непропорционално влияние, но и успява хибридно да се смеси със сериозната. Пазарът въпреки големите надежди, вложени в него, на свой ред също се е оказал слаба гаранция за качествена журналистика и независими медии.

Корпоративните схеми

Медиата на втория период обаче вече не е пресата, телевизията. Монополът на БНТ е разбит и първо се появи една, а после и втора частна национална телевизия, докато самата БНТ тръгва по трудния за страна без демократични традиции път на обществена медиа. В люта конкурентна битка помежду си, която съчетаваше местни сили с внос на формати, телевизиите си разпределяха основния дял от рекламния пазар и от вниманието на аудиторията. Те се бяха превърнали в най-голямата борса в страната, на която се създават символни капитали и се търгуват за реални. Вярно е и обратното, но е още рано да се каже, то е по-характерно за третия период.

Той може да бъде определен като корпоративен и започна с трансформации в собствеността и оттеглянето на големи външни инвеститори вследствие на кризата. Създаде се своеобразна финансова клаустрофобия, опираща до натрупаните през прехода капитали с тяхната морално спорна генеология, съчетана с алчност за медийно влияние и публичен реванш.

Изцяло рухна митът от началото на промените за „коричната цена“, която може да осигури ресурс за автономност на медиите. Стагнацията на пазара засили тенденцията те да се превръщат в инвентар за чужди битки, които лесно да прерастват в медийни войни. В случая определението „медийни“ донякъде е подвеждащо, защото те са между икономико-политически (и геополитически) интереси, не произтичащи от самите медии.

Информационната картина нерядко е целенасочено изкривена, за да защити амбициите на бенефициентите от корпоративната схема, и попада в професионалната рамка не толкова на журналистиката, колкото на PR-а, най-често черният, което, може да се подозира, е основната причина за падането на страната в международните класации за свобода на словото.

Враждебната реч през периода, освен че вдигна силно децибелите си, и разшири обектите си: практически всеки неудобен може медийно да бъде конструиран като враг. Това е попътно на хейтърството в интернет, който фактически се утвърди като медиата на периода. Там се изнесоха всекидневните вражди и гастролира един нов персонаж на корпоративното влияние върху общественото мнение – троловете.

Същевременно интернет, особено социалните мрежи, предложиха виртуална солидарност, която реанимира гражданския дух и волята за съпротива. Заедно с тях надеждите за край на корпоративния период все повече се свързват с възможностите на правото и намесата на държавата – дори издателите на вестници сякаш започнаха да преодоляват еднозначния си негативизъм към закон, който да включва и тяхната дейност.

http://www.capital.bg

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *