За преходът на стадото

Случи се така, че не само присъствах при раждането, но и бях един от акушерите на фразата „Журналистиката върви след победителите“. Това стана по време на разговора, който заедно с двама мои колеги от вестник „Култура“ – Копринка Червенкова и Христо Буцев – водихме с тогавашния генерален директор на БНТ Асен Агов. Фразата бързо се освободи от по-сложния контекст на колебания и съжаления, в който беше изречена, и доби шлагерна популярност, защото даваше глас основното подозрение към журналистиката на прехода: доброволен отказ от свобода. Защото, ако през комунизма журналистиката по условие е идеологически санкционирана, подчинена на управляващите, то през посткомунизма, ако им се подчинява, го прави доброволно, сама търси тяхното благоразположение, влиза в обслужваща роля. Получава се следния парадокс: преди, когато почти нямаше журналистика, тя можеше да бъде приета като жертва на властта, т.е. в последна сметка като невинна. Сега, когато има „бум“ на журналистиката (единственият видим резултат на демократичните промени в страната, според някои) тя се приема съучастник на властта, т.е. в последна сметка виновна. Впрочем, „виновната (за всичко) журналистика“ е един от най-често подеманите мотиви в интерпретацията на прехода.

От къде идва натрапчивото посткомунистическо усещане, че журналистиката „ни предава“ в полза на управляващите, въпреки че проговори на езика на собствената си аудитория (на „нашия език“) и натрупва несъизмерими с близкото минало ресурси от свобода на словото.
Работата е там, ме преходът преобърна зависимостите, но не ги премахна. Политическата публичност вече не произвежда, както в тоталитарните години, журналистическата, но пък журналистическата публичност произведе политическата, наложи нейните авторитети. Новите политици нямаше откъде да дойдат (миналото бе нелегитимно) и журналистиката ги създаде от образи и думи, като „после“, подобно на „желязната маска“, ги надяна върху лицата на реалните фигури, „изхвърлени“ от събитията в обществения център. Властта на журналистиката отново не отиваше в ръцете на аудиторията, а на елитите, превръщаше се в политическа власт.

Именно тази ситуация създаде натрапчивото посттоталитарно усещане за опасното „кръвосмешение“ между журналисти и политици и то не политици въобще, а именно „победителите“. Тъкмо авторът на фразата стана една от емблемите на преливането между двете роли, а неговият опит непрестанно се възпроизвежда. Достатъчно е да споменем представителките на поредните победители Милена Милотинова или Диляна Грозданова. Не бива да се отминава фактът, че подобни имена най-често са от колегията на БНТ, защото там кръвосмешението между журналистика и власт винаги е било най-активно.
Всъщност, ще познаем, че българският преход най-после е завършил, когато журналистиката престане да върви след когото и да било, а ако въобще върви след някого, то е след победените. Особено ако последното е метафора на критическата функция на журналистиката спрямо властта, т.е. спрямо победителите.

Журналистиката и политиката предлагат различни описания на света, като първото е в критическа позиция спрямо второто, но не и обратното. (Обстоятелството, че политиците в България периодично критикуват медиите, и то не отделни текстове в тях, а по принцип, е една от аномалиите на прехода.) Демократично право на медиите (а на обществените медии и задължение) е да упражняват контрол върху държавната политика, да я критикуват, докато контролът на държавата върху медиите е „мръсна дума“, включително и в политическото описание на демократичния свят. Тази „йерархия на описанията“ осигурява власт на медиите (четвъртата власт), която обаче може да се осъществи само доколкото е „срещу властта“. Заедно с това обаче медийната власт е парадоксална, защото не принадлежи на медиите, а на отделния човек – непрестанно му „връща“ властта, която той сам е дал на държавата със своя избор.

В своята саркастична лекция „Медиите под контрол“ Наом Чомски дели обществото на „специална класа“ (онези, които взимат решенията, т.е. победителите) и „объркано стадо“ (онези, които са обект на решенията). За последните той казва: „От време на време на тях им се позволява да отдадат своите предпочитания на един или друг член на „специалната класа“. С други думи позволява им се да кажат: „Искаме ти да си наш водач“ или „Искаме ти да си наш водач“… Нарича се избори. Но след като са отдали предпочитанията си на един или друг член на „специалната класа“, те трябва да се оттеглят и да станат зрители на действието, а не негови участници.“ Журналистиката връща „обърканото стадо“ в действието, информира го и организира активността му, така че то да престане да бъде както объркано, така и стадо. С други думи, отнема го от ръцете на победителите. Тя никога не би могла да изпълни тази своя роля, ако върви след тях, т.е. ако сама има поведение на стадо.

Мнения и коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *