Думата “народ” като средство за натиск

0
16
Георги Лозанов

Има истини, които упорито крием от себе си. Такава е истината за употребата на понятието “народ” в политиката. Дори само неговото споменаване предизвиква напрегнато мълчание – кой би посмял да си навлече народния гняв като дръзне да оспори исканията му. А още по-малко – като настоява, че той няма как да има такива, просто защото няма такъв политически субект. Отговорът на въпроса “Кой” тук е “Никой”.

По аналогия с шлагерната фраза на Маркес “Гватемала не съществува! Знам го – бях там”, всеки от нас има основания да се каже: “Народът не съществува! Знам го – сам му принадлежа.”

Това съвсем не е критика към народа, че не си върши историческата работа в духа на Петко-Славейковото “Не сме народ, не сме народ, а мърша,/хора, дето нищо не щат да вършат”, а е констатация за “празно понятие”. Неговото съдържание – за разлика, да речем, от етнос, който се определя на базата на физически, или от нация, която се определя на базата на културни сходства – е дотолкова широко и смътно, че става неуловимо и употребата му “по условие” се превръща в политическа манипулация. В някаква мистична принуда “свише”, само че не религиозна, а атеистична.

Впрочем именно по такава логика народът е въведен като суверен в Конституцията – за да е ясно още от член първи, че властта не идва от Бога, а и не принадлежи на никого по право, а е резултат от избор на гласоподавателите; че управлението на страната е парламентарно. Тоест чрез “народ” се казва какво няма да е и какво ще е, но никъде не се казва какво е той самият. А и не е необходимо, защото той е само рамка (рамката колкото принадлежи, толкова и не принадлежи на картината) на върховния закон, в която се изгражда нормативно процедурната демокрация, чиито процедури вече са конкретно дефинирани.

С други думи, народът е само политическа предпоставка, той няма видимост, не може да ни се яви, да ни проговори, освен ако не живеем в комедия от Станислав Стратиев, където се беше обадил по телефона на един от героите.

Могат да ни се явяват само негови части, които обаче не са народът, нещо повече – конституцията в член 1 (3) дефинитивно им забранява да твърдят, че са: “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”. Тоест, не може да претендира, че властва и настоява от името на народа, може да го прави само от свое.

Убеден съм, че ако имаше класация за най-дълъг списък с нарушения на конституционна норма, щеше да е на тази. Преди няколко дни Слави Трифонов дори разшири жанра “Народът – това съм аз” във футуристична посока, като за да изпълнят волята на народа, постави задачи с точно упоменати срокове на все още неизбрани депутати.

Знам какъв ще е отговорът на въпроса защо подобни нарушения не се санкционират, а даже не се и коментират: цялата Мара втасала, та ще се занимаваме с това кой доколко се счита за изразител на народната воля.

Работата обаче е далеч по-сериозна от нечия лична претенция – “народните трибуни” създават обществена търпимост към тоталитарна власт, съзнателно или не подготвят завръщането й. Понятието “народ” е братска могила, в която потъват различията в общността, претапя се вътрешното й многообразие, обезценява се политическият плурализъм, а и въобще партиите като единствена възможна основа за демократично управление.

Говоренето от името на народа не е говорене дори от името на парламентарно или някакво друго мнозинство, защото той съдържа в себе си и мнозинството, и малцинствата, но не зачита разликите помежду им, превръща ги в едно. Не допуска, че ти и сънародникът ти от долния етаж може да сте на противоположни мнения. Ако е така, значи единият е от народа, а другият е враг на народа.

Националистите днес са тези, които са идеологически най-подготвени да управляват подобна “икономика на враждата”. Говоренето от името на народа е конституционно забранена властова процедура, която използва народа именно като име, за да може неусетно част от него – “политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност” – да присвои власт. И то не просто власт, а в крайна сметка цялата власт, защото ако има друг субект, който да претендира за нея, той вече е поставен извън народа.

Въпреки че характерната за подобно говорене критика към елитите, основно към политическия, може да има своите отделни основания, в дълбочината си то е риторически копнеж по Член Първи от Живковата конституция, когато всичко в републиката беше народно, а и тя самата беше народна република, т.е. два пъти народна – и от български, и от латински. И когато осигуряването на края на политическия плурализъм започва с физическото избиване на представителите му от Народния съд.

Въобще според проф. Албена Хранова чрез масовата употреба в онова време на “народен” се осъществява “тоталитарен контрол върху всички видове значения”. После, докато чистихме определението от заварените институции, издания, звания и пр., ни се струваше, че тази “мода” заедно с фалшивия руски акцент на големците е останала завинаги в спомените ни. Не се оказа така – говоренето за народа и от името на народа се възражда с плашещи темпове и думата отново се изрича със строго лице и отмъстителен плам в очите.

Има много причини, разбира се, но най-общата е, че тоталитарните режими извън Европа и САЩ успяха да предизвикат в Европа и САЩ принудителен отказ от културния либерализъм, чиято най-висока ценност е индивидът. А в политическите си употреби народът е словесен чук, който се стоварва върху главата му, присъда в една дума е срещу правото му да бъде различен.

*Текстът е част от темите на предаването на Лозанов

“Необичайните заподозрени”.

Източник  https://www.24chasa.bg/mnenia/article/6028871
© www.24chasa.bg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here