Коментар по темите от изминалата седмица

Искът, внесен тази седмица в Европейския съд за правата на човека от фондация „Отворено общество” на Джордж Сороссрещу унгарския закон „Стоп Сорос”, е само поредният епизод (този път в опит за самозащита) от войната, която се води срещу милиардера. В нея с удоволствие участва цялата антилиберална общност на днешна Европа, но безспорният ѝ предводител стана бившият стипендиант на Сорос и настоящ премиер на Унгария Орбан.

Трудно е да се обсъждат насериозно обвиненията към Сорос, които стигат до „гробокопач на Европа” и на християнската цивилизация като цяло, най-малкото защото очевидно не са по силите на отделен човек, пък бил той и милиардер. Но тук реализъм не се търси, а символичен враг, какъвто беше Чичо Сам по време на Студената война, за когото да внушиш на хората, че ги заплашва, така че те да подкрепят репресивни закони и действия, насочени в последна сметка срещу тях самите. Това е изпитана хватка на репресивните режими. Не напразно първият, който изгони „Отворено общество” от страната си, беше Путин. Следващата държава, която фондацията напуска, както може да се очаква, е Унгария.

В този смисъл предложението на Европейския парламент за санкции срещу унгарското правителство, независимо какво мисли българското, не е в защита на Сорос, нито на бежанците, на които той иска да помага, а на демокрацията, докато още има някой, който се интересува от нея в световната политика…

На 23 септември Корнелия Нинова използва повода да поздрави привържениците си с 95 години от първото антифашистко въстание, каквато историческа фалшификация пък далеч не се случва за първи път. Пришиването със стара дата на този етикет към бунтовете от 1923-а в страната е шлагер на червената партийна пропаганда. Ако те трябва да бъдат поставени в по-широк контекст и въобще се приемат за въстание, то в най-добрия случай може да бъде наречено болшевишко. Което обаче не устройва комунистите, защото техният исторически шанс е колкото се може по-рано и по-често да се заявяват като антифашисти. Това е единственото демократично алиби за насилието, което извършват навсякъде, където дойдат на власт. А и така крият поразителната си прилика със самите фашисти, разобличена навремето у нас от книгата на Желю Желев „Фашизмът”, до степен, че не знаеш за коя партия е написана – фашистката или комунистическата.

По подобен начин комунистите се опитват да се възползват от поемата „Септември” на Гео Милев и въобще от революционните настроения от началото на миналия век, изразени в изкуството от модернизма, да изкарат, че те са в тяхна подкрепа, че с различни средства се стремят към една и съща цел. Доколко това е така, личи по съдбата на представителите на руския авангард след идването на болшевиките – ако не успяват да напуснат страната, неизбежно стават жертва на репресии. Едва ли и на Гео Милев щяха да му се разминат, ако беше доживял Девети септември и „златното време” на социалистическия реализъм.

Коментарът на доц. Георги Лозанов е от авторското му предаване „Необичайните заподозрени“ по телевизия Bulgaria ON AIR, което се излъчва всеки петък от 22 часа.