К – вестник за критика и културни удоволствия

„Култура“ в някакъв смисъл е неприличен вестник просто защото не прилича на нищо друго в околния пейзаж. И като всяко такова нещо, буди подозрения, желание „да го сложиш на мястото му“ или, ако падне сгоден случай, направо „да му запушиш устата“. Така че, 61 години след началото му, част от многостранното културно наследство на „Култура“ са неговите критици.

Днес, когато вестникът е на прага между нещо, което ще му бъде отнето, и нещо, което не може да му бъде отнето, вероятно е време да им дадем отговор и без да ни питат. Ще се опитам да го направя, следвайки „на едро“ посоките на скептичността, така, както съм я усетил през трите десетилетия, в които името ми стои в издателското каре.
>Политиката

Вестник „Култура“ е вестник за култура – не само според названието си, но и защото културата е неизменният фокус на интереса му към ставащото, отразяването и обсъждането й е негова мисия и практика. Въпреки това, поне на три пъти беше санкциониран политически – в края на соца с уволнението на тогавашния главен редактор Стефан Продев и на бъдещия главен редактор Копринка Червенкова, по време на първото Синьо правителство, когато за малко не беше закрит, и сега, когато ще бъде закрит, повече или по-малко заради разминаване с политическите разбирания на издателя му.
Но това вероятно са неизбежни инциденти по собствения му, изненадващо дълъг за българска медиа, път. По-интересно е защо винаги е успявал да подразни политиците, да ги настрои срещу себе си и не само тях, а и твърдите им електорални ядра. Дори да при“Култура“ в някакъв смисъл е неприличен вестник просто защото не прилича на нищо друго в околния пейзаж. И като всяко такова нещо, буди подозрения, желание „да го сложиш на мястото му“ или, ако падне сгоден случай, направо „да му запушиш устата“. Така че, 61 години след началото му, част от многостранното културно наследство на „Култура“ са неговите критици.

Днес, когато вестникът е на прага между нещо, което ще му бъде отнето, и нещо, което не може да му бъде отнето, вероятно е време да им дадем отговор и без да ни питат. Ще се опитам да го направя, следвайки „на едро“ посоките на скептичността, така, както съм я усетил през трите десетилетия, в които името ми стои в издателското каре.
>Политиката

Вестник „Култура“ е вестник за култура – не само според названието си, но и защото културата е неизменният фокус на интереса му към ставащото, отразяването и обсъждането й е негова мисия и практика. Въпреки това, поне на три пъти беше санкциониран политически – в края на соца с уволнението на тогавашния главен редактор Стефан Продев и на бъдещия главен редактор Копринка Червенкова, по време на първото Синьо правителство, когато за малко не беше закрит, и сега, когато ще бъде закрит, повече или по-малко заради разминаване с политическите разбирания на издателя му.
Но това вероятно са неизбежни инциденти по собствения му, изненадващо дълъг за българска медиа, път. По-интересно е защо винаги е успявал да подразни политиците, да ги настрои срещу себе си и не само тях, а и твърдите им електорални ядра. Дори да приемем обвиненията от дясно, че той е ляв, това в случая не е кой знае какво обяснение, защото и левите, когато са на власт, съвсем не са по-благосклонни към него. (Иван Маразов в качеството му на министър на културата в правителството на Жан Виденов също търсеше начин да го закрие.) Въпреки че вестникът никога не се е обвързвал партийно и не е демонстрирал едностранни политически пристрастия, предлагал е трибуна на всякакви идеи.
Мисля си, че всъщност причината за раздразнението се оказват тъкмо всякаквите идеи; и не толкова, че са всякакви, колкото, че са идеи. Политиката у нас предпочита предразсъдъците пред разсъдъка, упражнява се като емоционално-харизматично занимание, изисква фенска лоялност, дели се на отбори, като всички, които не са дали убедителни доказателства, че са от нашия, принадлежат на противниковия. В такава ситуация разговорът за идеи „по условие“ се приема за опровержение на местните политически амбиции, за деморализиране на вота, за „интелектуален компромат“.

Журналистиката

Ако има нещо, с което със сигурност вестникът ще остане в историята на българската журналистика през прехода, това е спазването (по учебник) на модела на редакционна независимост – според него, никой друг, освен членовете на редакцията (включително и издателят), не може да определя съдържанието, нито пък самата редакция може да налага мнение на авторите си. Колко трудно в общия случай е това у нас, личи по какво ли не, но в числа се измерва с мястото, на което се намираме в световните класации за свобода на словото.
Правенето на журналистика в сферата на културата е неблагодарна дейност и на собствено основание, защото не може да отговори поне на два от съществените й професионални стандарти: събитийността и разделянето на фактите от интерпретацията им. Тук има не събития, а продукти и те не предхождат интерпретациите си, а се разкриват в тяхното поле.
Вестник „Култура“ е намерил собствен, емблематичен за него, подход в преодоляването на тези професионални противоречия: без напълно да се отказва от спецификите на журналистическия дискурс, го съчетава, вкарва го в хибридно цяло с критическия и академичния. Говоренето на вестника е сложна дискурсивна машина, която дава възможност на читателя, освен да знае, и да разбира какво става в културата, обвързва информираността му с компетентността му. Другото е снобизъм.
А вестник „Култура“, независимо от подобни обвинения, не е снобски, защото изисква от читателите си да влагат време и усилия в четенето, т.е. то за тях да е автентична интелектуална потребност. Компетентността им ги прави автори на собственото си мнение, трудно податливи на пропагандни влияния и идеологически манипулации. Така независимостта на вестника от редакторска политика става и читателска привилегия.

Критиката

Вестникът, за добро или лошо, се превърна в резерват (макар и не единствен) за художествената критика; и не само като жанр, но и като патос – „Култура“ е една от много малкото медии, която не се чувства длъжна да рекламира произведенията, които рецензира, позволява си да им дава негативни оценки, приема „безмилостния тон“ за свой интелектуален дълг.
В този смисъл, критическите публикации във вестник „Култура“ имат роля, освен съответно за театъра, киното, изобразителното изкуство, литературата, музиката, архитектурата… и за общия медиен контекст – те са задочна критика на занижената критичност в него.
Една от сериозните причини за кризата на критическия жанр у нас е, че той сам е престанал да бъде такъв. Заменил е основната си професионална задача – да проблематизира културата, с конформисткия уют на идеализацията й – всичко е добро, а ако нещо все пак не е, добро е да се мълчи за него. На такъв фон вестник „Култура“ изглежда строг и сърдит, прилича на преддеветосептемврийската преса, за която полемичността е била риторическа норма.

Хуманитаристиката

Веднага след Десети ноември вестникът широко отвори вратите си за представителите й и за дискурсите й, академичното писане, дългите и трудни за четене текстове се превърнаха в негова „запазена марка“. Така, край другото, „Култура“ въведе и още едно измерение на толерантността, да я наречем интелектуална толерантност, която изисква да приемаш и неща, които не разбираш докрай.
Днес обаче хуманитарното знание е в политическа криза, защото в такава е либерализмът, а то през последния век, така или иначе, е негов говорител. Всъщност, кризата му не е само политическа, а цялостна – заради прагматизацията на мотивите, технологически предопределената фрагментарност на мисленето, обезценяването на общата култура и индивидуалната памет в конструирането на престижни идентичности и т.н. Кризата на хуманитарното знание естествено водеше към културната му маргинализация, а заедно с него и вестник „Култура“, но сред редакторите и авторите му тя не се преживя като травма, а като форма на самосъхранение от пороците на елитите през прехода, като нонконформизъм.

Хартията

Като оставим другото, тя дава възможност всеки брой на вестника да се „рисува“ от художник и да се илюстрира след усилено „билдредакторство“, така че книжното му тяло само по себе си да е артефакт. Извън хартията, „Култура“ изглежда като гола. А и тя е начинът не вестникът да те намира, а ти да го намираш след целенасочено търсене и преодоляване на попътните пречки, да го придобиваш физически и съхраняваш на колекционерски принцип. Притежанието на „Култура“ е културно-идентификационен знак в българската култура.
За мен „Култура“ и в дигиталната ера си остава хартиено издание, а шансът на младите да стигнат до него е не той да се подчини на очакванията им, а те да усетят потребност от алтернатива на собствената си култура.
Има такива млади, такива вестници по-скоро вече няма.емем обвиненията от дясно, че той е ляв, това в случая не е кой знае какво обяснение, защото и левите, когато са на власт, съвсем не са по-благосклонни към него. (Иван Маразов в качеството му на министър на културата в правителството на Жан Виденов също търсеше начин да го закрие.) Въпреки че вестникът никога не се е обвързвал партийно и не е демонстрирал едностранни политически пристрастия, предлагал е трибуна на всякакви идеи.

Мисля си, че всъщност причината за раздразнението се оказват тъкмо всякаквите идеи; и не толкова, че са всякакви, колкото, че са идеи. Политиката у нас предпочита предразсъдъците пред разсъдъка, упражнява се като емоционално-харизматично занимание, изисква фенска лоялност, дели се на отбори, като всички, които не са дали убедителни доказателства, че са от нашия, принадлежат на противниковия. В такава ситуация разговорът за идеи „по условие“ се приема за опровержение на местните политически амбиции, за деморализиране на вота, за „интелектуален компромат“.

Журналистиката

Ако има нещо, с което със сигурност вестникът ще остане в историята на българската журналистика през прехода, това е спазването (по учебник) на модела на редакционна независимост – според него, никой друг, освен членовете на редакцията (включително и издателят), не може да определя съдържанието, нито пък самата редакция може да налага мнение на авторите си. Колко трудно в общия случай е това у нас, личи по какво ли не, но в числа се измерва с мястото, на което се намираме в световните класации за свобода на словото.
Правенето на журналистика в сферата на културата е неблагодарна дейност и на собствено основание, защото не може да отговори поне на два от съществените й професионални стандарти: събитийността и разделянето на фактите от интерпретацията им. Тук има не събития, а продукти и те не предхождат интерпретациите си, а се разкриват в тяхното поле.
Вестник „Култура“ е намерил собствен, емблематичен за него, подход в преодоляването на тези професионални противоречия: без напълно да се отказва от спецификите на журналистическия дискурс, го съчетава, вкарва го в хибридно цяло с критическия и академичния. Говоренето на вестника е сложна дискурсивна машина, която дава възможност на читателя, освен да знае, и да разбира какво става в културата, обвързва информираността му с компетентността му. Другото е снобизъм.
А вестник „Култура“, независимо от подобни обвинения, не е снобски, защото изисква от читателите си да влагат време и усилия в четенето, т.е. то за тях да е автентична интелектуална потребност. Компетентността им ги прави автори на собственото си мнение, трудно податливи на пропагандни влияния и идеологически манипулации. Така независимостта на вестника от редакторска политика става и читателска привилегия.

Критиката

Вестникът, за добро или лошо, се превърна в резерват (макар и не единствен) за художествената критика; и не само като жанр, но и като патос – „Култура“ е една от много малкото медии, която не се чувства длъжна да рекламира произведенията, които рецензира, позволява си да им дава негативни оценки, приема „безмилостния тон“ за свой интелектуален дълг.
В този смисъл, критическите публикации във вестник „Култура“ имат роля, освен съответно за театъра, киното, изобразителното изкуство, литературата, музиката, архитектурата… и за общия медиен контекст – те са задочна критика на занижената критичност в него.
Една от сериозните причини за кризата на критическия жанр у нас е, че той сам е престанал да бъде такъв. Заменил е основната си професионална задача – да проблематизира културата, с конформисткия уют на идеализацията й – всичко е добро, а ако нещо все пак не е, добро е да се мълчи за него. На такъв фон вестник „Култура“ изглежда строг и сърдит, прилича на преддеветосептемврийската преса, за която полемичността е била риторическа норма.

Хуманитаристиката

Веднага след Десети ноември вестникът широко отвори вратите си за представителите й и за дискурсите й, академичното писане, дългите и трудни за четене текстове се превърнаха в негова „запазена марка“. Така, край другото, „Култура“ въведе и още едно измерение на толерантността, да я наречем интелектуална толерантност, която изисква да приемаш и неща, които не разбираш докрай.
Днес обаче хуманитарното знание е в политическа криза, защото в такава е либерализмът, а то през последния век, така или иначе, е негов говорител. Всъщност, кризата му не е само политическа, а цялостна – заради прагматизацията на мотивите, технологически предопределената фрагментарност на мисленето, обезценяването на общата култура и индивидуалната памет в конструирането на престижни идентичности и т.н. Кризата на хуманитарното знание естествено водеше към културната му маргинализация, а заедно с него и вестник „Култура“, но сред редакторите и авторите му тя не се преживя като травма, а като форма на самосъхранение от пороците на елитите през прехода, като нонконформизъм.

Хартията

Като оставим другото, тя дава възможност всеки брой на вестника да се „рисува“ от художник и да се илюстрира след усилено „билдредакторство“, така че книжното му тяло само по себе си да е артефакт. Извън хартията, „Култура“ изглежда като гола. А и тя е начинът не вестникът да те намира, а ти да го намираш след целенасочено търсене и преодоляване на попътните пречки, да го придобиваш физически и съхраняваш на колекционерски принцип. Притежанието на „Култура“ е културно-идентификационен знак в българската култура.
За мен „Култура“ и в дигиталната ера си остава хартиено издание, а шансът на младите да стигнат до него е не той да се подчини на очакванията им, а те да усетят потребност от алтернатива на собствената си култура.
Има такива млади, такива вестници по-скоро вече няма.

Leave a Reply

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here