Не би трябвало да е така, защото имаме двор с ливада, а и без това животът ми минава пред компютъра, но май леко съм започнал да изплисквам и съм решил да ви давам съвети – аз на вас, как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. По един на ден, най-много през ден. Приемам абонаменти.

Най-напред, разбира се, за книгите. Препрочитайте! Едно, защото в такава ситуация е важна терапевтичната функция на текста, а не можеш да знаеш как точно ще ти подейства, ако още не си го чел. И второ, защото това няма да е същият текст или поне същият прочит. Ако стилът е човека, какво остава за лайфстайла. Карантината го преобърна с хастара нагоре, така че всичко старо вече е ново.

Предлагам ви среща на двама читатели в присъствието на едно единствено лице. Дезинфекцията със спирт в този случай може да бъде само вътрешна.

 

Втори съвет – от мен към вас, как по-лесно да си стоите затворени вкъщи.
Информирайте се от писменни източници! А не от генерал Мутафчийски „на живо“. Говоря, естествено, за броя на заразените от коронавирус.

Написани, числата носят меланхоличната утеха на статистиката – нищо лично, докато от устата на генерала, те звучат като персонални обвинения – видяхте ли, ако ме не слушате и по-лошо ще стане. Той, искал или не, се е превърнал в говорител на природно явление (на вирус), така че, каквото и да каже след безапелационността на числата – за обществото, младите, старите, имигрантите, журналистите, експертите и пр., а дори и да замълчи снизходително, има тежестта на природонаучен факт.


А мислихме, че времето на натурфилософията е отминало… Пазете се да не ви хареса, защото то няма нищо общо с пасищните кокошки и възпрепятстваното в момента удоволстие от една дълга разходка в планината.

 

Трети съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Пийте чай! Не непрестанно, разбира се, а в 11 сутринта и задължително в 5 следобед, според традицията, дошла от Острова, където тя е по-важна и от самия чай. Въпросът е да я следвате неотклонно – всеки ден във все същия час.

Жоро Господинов (Georgi Gospodinov) писа, че изпитанието на карантината е „огромно количество време, разположено върху свръхограничено пространство“. Пространството не може да го увеличите, но може да смалите времето, като го ритуализирате и така го разделите на интервали, далеч по-пригодни за понасяне.


Пък и пиенето на чай не изисква почти нищо, освен чай и време, а символизациите му могат да те отведат, докъдето ти стига вътрешният взор. Чаят е мост между културата на Изтока и на Запада, като всяка извървява своята част от моста, така че защо срещата им да не е във вашия хол във five o’clock.

Но за да има среща, не е зле да включите и някой елемент от Японската чаена церемония. Например, съзерцанието (друг начин да се бориш с тревожността) на красотата в детайлите – в сребърната лъжичка, в пламъка на свеща, в шума от течащата вода… Така че, преди да отпиете от чая, пуснете чешмата и гледайте, след като го изпиете, да не я забравите.


Аз щях да забравя: твърди се, че традицията на следобедния чай е въведена от лейди Анна, херцогиня на Бедфорд, заради лакомията й – не е могла да издържи между обеда и вечерята без да похапне. А това прибавя към чая плата със сандвичи и сладкиши. Твърде неподходящо за хора, обездвижени от карантина. Така че ви предлагам само сандвичи с краставица.

Нещо доста просто и затова доста сложно за приготвяне. Но Галя (Galya Lozanova) е майстор и се надявам да ви даде рецептата в своя новосъздаден ФБ профил.

 

Четвърти съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Гледайте през прозореца! Или от балкона, поне един час на ден. Освен, че по-строгите ще могат да докладват за спазването на мерките срещу коронавируса (най-лесно чрез ПИК), ще установите, че колкото повече време влагате в една гледка, толкова по-различна става тя. Появяват се неща, които винаги са били пред очите ви, но не сте знаели за съществуването им.

И най-интригуващото – ще се превърнете в ловци на случайността – тази пострелигиозна редукция на чудото. Впрочем, тя е залог за успех във фотографията според Хулио Кортасар, който казва, че за да стане добра снимка на Йехуди Менухин, докато изнася концерт на открито, в същия момент над главата му трябва да прелети врабче.


Предлагам ви да стоите на прозореца си и да чакате врабчето. Внимавайте – то може да се яви във всякакви образи. Например на найлоново пликче, носено по паважа от вятъра, за което героят от „Американски прелести“ твърдеше, че е най-прекрасното нещо на света. Защото не ви натоварва с нищо и за нищо не претендира, така че докато го следите с поглед, изчезват вирусите, маските, генералите, брифингите, страховете, бобът, току-що загорял на котлона… Случайността да ви пази!

 

Пети съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Спазвайте мерките! Казвам го, въпреки че съм критик на неубедителния публичен дебат какво точно ни се случва и как да се защитим. Заложихме всичко на една единствена карта – социално дистанциране (маските и дезинфектантите са част от него) и не е достатъчно това, че генерал Мутафчийски е заложил пагона си на същата карта.

Но от колективните бедствия е възможно само колективно спасение, няма как сам да се спасиш, особено в големия град, особено в София. И да е грешена стратегията, отклоненията не я поправят, а отнемат последния й шанс. И по-важното – не трябва да допуснем коронавирусът финално да отмени правовата държава. И хитрите днес да купонясват, докато наивните спазват изолация, а утре гладните да нахлуят в домовете, от които им замирише на яхния.


Не мога да повярвам, че възникна въпросът дали вярващите могат да не спазват мерките. Те в една лаическа държава като европейските, преди да са вярващи, са граждани и тъкмо като такива имат свобода на вероизповедание.


Вярата разчита на трансцедентални основания и не зависи от перипетиите на непосредствения ни опит. Вчера беше светъл Християнски празник – Цветница или Връбница, с голямо значение за нашата фамилия, която е основател на село Връбница (сега квартал на София). Поканих свещеник, който да отслужи водосвет на открито и ливадата и небесата за кратко си смениха местата.

 

Шести съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Обикаляйте стаята! Или апартамента, или двора, ако имате такъв. Толкова пъти, колкото предварително сте решили, но количеството има значение.

Моят приятел и съученик Julian Popov писа, че ветеранът от Втората световна война капитан Том Муур е събрал над 12 милиона лири за борбата с коронавируса като е обявил, че по случай 100 годишнината си 100 пъти ще прекоси 25 метровия двор на къщата си. През ваканциите, когато наоколо има басейн, предлагам на моята съпруга Galya Lozanova да го преплува многократно в чест на важни дати, без благотворителна цел, просто така. 110 пъти за Независимостта на България, 130 пъти за Съединението, 135 пъти от рождението на Коко Шанел и т.н. Добре, че не съм поискал да го направи в част на основаването на българската държава, шегуват се приятели, защото тя е достъчно амбициозна (за Галя говоря, не за държавата).


Поводът е без значение, важна е повторяемостта, която постепенно да преодолее ограниченията на мястото и ситуацията, докато остане само едно движещото се тяло – независимо къде и накъде. По някакъв далечен начин това състояние напомня молитва, така както героинята на Селинджър Франи се опитва да я обясни на трудно разбиращото си гадже: „ако почнеш непрекъснато да повтаряш молитвата – отначало дори само с устни, – накрая молитвата някак си се самозадейства…. Това е всичко. В смисъл, че то се прави, за да пречистиш цялото си съзнание и после започваш да възприемаш по съвсем нов начин всичко край себе си“.


Всяка неотклонна последователност в действията, на която си способен, пречиства съзнанието и в този смисъл е нещо като молитва без думи. Което, разбира се, не отменя молитвата с думи – достатъчни са пет, според книгата, която Франи непрестанно препрочита: „Господи Исусе Христе, помилуй ме!“.


Следвайте съвета ми, но внимавайте да не се фанатизирате. Както става със самата Франи, докато брат й Зуи не я спасява с чаша горещ пилешки бульон.

 

Седми съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Гледайте добри фотографии! Ето например, една стара на Emil Christov, защото и ние сме стари. Приятели. Защо е добра ли? Мисля, че работата е в кризата на синтаксиса: кола-протагонист – празна, но сякаш сама се движи надолу, телефонна кабина (поне донякъде прилича на караулка), рекламни чадъри в затихващ ритъм, единият дори затворен в плаха фалистична заканителност към небесата, които заради някакво самонадеяно горе си позволяват да доминират настроението, макар че кадарът е решен в безмилостна черно-бяла хоризонталност.

Та и улична лампа – все едно, че нещата не са знаци, а просто си изпълняват функцията. И зид – от край до край, за да напомни, че скритото от него е точно толкова неразбираемо, колкото откритото пред него… Не е възможен смислен разказ, който да събере елементите в тази фотография. Емил още преди да прочете в Трактата (на Витгенщайн), че за онова, за което не може да се говори, трябва да се мълчи, го е допълнил – онова, което не може да бъде казано, може да бъде показано, изображението е почтен начин да замълчиш.
Христос Воскресе!

 

Осми съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Същият като седмият. Гледайте добри фотографии! Ето например, една стара на Garo Keshishian, защото и ние сме стари. Приятели. Тя вероятно е най-преследваната през соца (което говори за известна прозорливост на тогавашната цензура), тъй като пародираше революционната героика, стоварваше чук върху кумирите й.
По времето на комунизма Кешишян подреждаше затворници в монументални композиции, подобни на соцреалистическите паметниците, осеяли страната. Голите им тела приличаха на бронзови. Метафората беше проста и мощна: живите хора са само материал, в който се отливат идеите на мъртвите герои. Престъпниците и аутсайдерите, застинали в жива картина, прекъсваха диктата на задължителната виктимизация, според която героите са се жертвали за теб и ти трябва да се жертваш за тях. Никой няма право просто да си живее живота. Затворниците, снимани в героическа роля, напомняха, че твоята свобода не е по-голяма от тяхната, но още не знаеш за това. На мускулестия гръб на един от героите на Кешишян беше татуирано: „Бог прощава, аз не“.
Христос Воскресе!
П.П. Забравих: илюзията за свобода – сивото облачно, извиращо сякаш от самото себе си, небе пред фигурите е стена с бял цокъл.

 

Девети съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Същият като осмият. Гледайте добри фотографии! Ето например, една стара на Йордан Йорданов-Юри, защото и ние сме стари. Приятели. Него вече го няма. Беше най-големият… – знам ли какво точно да кажа – социален романтик в българската фотография. Тази снимка може и да не е най-силната му, но е най-популярната.

Жени на възраст с плах порив да нагазят в морето с басмените си рокли, което внушава, че досега са го виждали само със затворени очи. Далечният му хоризонт е тайното обратно на собствения им живот без хоризонт и застанали пред него знаят, че извършват нещо, на което едва ли имат право. Мъжете им, ако разберат, ще им теглят (оттук или отвъд) по един бой – за друго вече е късно.

Така че трябва да се пази анонимността – камерата на Юри следи гърбовете им, по-красноречиви от лица. Три от тях са се скупчили, за да поделят отговорността. Посредата е най-ниската и най-решителната, черна сянка, която се готви за онзи свят, така че вече може да не спазва предразсъдъците на този. Най-високата, в ляво, се опитва да чуе нечий глас – вероятно на голямата си любов, която само морето може да й върне за броени мигове.

Но Юри го занимаваше нещо по-важно от преживяванията на героите му: достатъчно е да напуснат мястото, на което деспотичният социален ред ги е поставил, за да го отрекат с мокрите си крака. През 80-те години на миналия век от нашата маса в ресторант „Стадион“ той, както си стоеше, хвърляше люта чушка през рамо на посоки, просто така, за да не изглежда, че животът си тече, сякаш всички сме съгласни…
Деветият ми съвет, всъщност, е: яжте люти чушки! Те са антиоксидант, антидепресант и антиконформизъм.

 

Десети съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Сега, когато внушението е, че болестта, заговорила се с портиера, чака на входа на блока. Яжте плодове! Заради витамините, но преди всичко заради метафората на плодовете. Тя на първо място е здраве (живителни сокове в организма), но и повече от това – метафора на безсмъртието е. Райската градина е плодова, дървото на познанието е ябълка или смокиня (според педантичността на свидетелите). Всеки изяден плод е мимолетно завръщане в „изгубения Рай“.


Но да не отиваме твърде далеч, плодовете са интимно преживяване. Признавам, най-много обичам боровинки и ягоди. Нищо чудно да е заради „Боровинковият хълм“ в изпълнение на Луис Армстронг и „Поляната с дивите ягоди“ на Ингмар Бергман. Боровинките, както си ги ям по сред бял ден, ми създават усещане за споделена тайна на лунна светлина. А ягодите ми носят вкус на минало, на детство, който за момент те кара да забравиш амбициите на момента. Еротиката на плодовете…


Героят на Кърт Вонегът – писатлят фантаст Килгорт Траут, разказва за планета, на която обект на табу не са сексуалните отношения, а естествена храна, заменена от поглъщането на изкуствени хранителни вещества в туби. И затова в порно кината им прожектират филми за ядене на плодове. В едър план актьорът е захапал истинска круша, по брадичката му се стича сока й, а зрителите се възбуждат.

 

Единадесети съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Отидете на кръчма! С градина, разбира се, и при спазване на всички мерки за защита. За да усетите свободата по един прост и буквален начин, който и комунизмът не успя да ни отнеме. Две истории оттогава.

В Чешкия клуб нямаше как да седнеш, ако не те познават. Бях студент първи курс, когато клиент от „постоянното присъствие” ме представи на възрастен сервитьор, който ме попита откъде съм и след като му казах, че съм от университета, ми посочи: „Седай там, това е масата на университета”. След малко дойдоха ректорът, известни професори-бохеми, някои от които мои преподаватели. Разговорът тръгна, все едно, че го водим от години. Хоризонтално общуване в едно силно вертикално общество.
Още по-ъндърграунд кръчма беше „Тенекиите” в гората до Семинарията. Често между масите минаваше раздърпан мъж с брада на неопределена възраст и крещеше: „Всички в планината, не чакайте да ви убият!”. Посетителите се смееха и го черпиха. Докато не изчезна. Казваха, че са го прибрали. Не се разбра кой – милицията или небесата.
И сега е така. За да си върнеш отнетата от деня свобода, вечер трябва да минеш през кръчмите. През кои точно, се разбра в последните два месеца – през тези, които най-много ти липсваха.

Прибавям снимка, на която съм в Чешкия клуб – вътрешната зала с изписани стени, която наричахме Лувъра. Налага се да направя корекция в името на „конкретиката“, катко се изразяват по телевизията: на тази снимка специално съм в ресторант „Стадион“ на „Попа“ (днес не съществува, както и „Тенекиите“), но също беше една от „задължителните кръчми“ на онова време. Автор на снимката е Антоний Георгиев.

 

Дванадесети съвет как по-лесно да си стоите затворени вкъщи. Въпреки, че вече не е задължително да го правите. Заключете се хубаво преди лягане! Да не би някой да се възползва от несъзнателната ласка на съня ви.

Навремето имаше един красив почивен дом на кинодейците в Лесидрен, чиито стаи на долния етаж излизаха направо на ливадата и в летните жеги вратите им стояха отворени по цяла нощ. Мъжете оставаха да си допиват в бара, а жените им си лягаха. Говореше се, че след като заспели, някакъв местен се вмъквал и лягал до някоя от тях. А щом усетел, че се размърдва или чуел стъпки по коридора, се премествал в съседната стая. На сутринта жените си шепнели помежду си – Снощи май беше при мен. И млъквали уплашено.


Краят на пандемията ще дойде, когато започне диверсификацията на страховете. И на надеждите…

Сградата е проектирана от арх. Богдан Томалевски.