„Най-добрият министър в историята на българската култура“ – анкета на „Площад Славейков“ сред интелектуалци в навечерието на 24 май

Площад СЛАВЕЙКОВ

06.05.2016

В навечерието на 24-и май, Деня на българската писменост и култура, преди отново да запеем „Върви, народе възродени…“, се замисляме накъде върви родната култура – развива ли се, в застой ли е или търпи регрес. Заслугите за тези процеси в немалка степен се дължат на министъра на културата – затова се запитахме кои през годините са използвали влиянието си, заемайки този пост, за да окажат тласък на родната арт арена, кои са се носили по течението и кои – обратно, са нанесли вреда на изкуството; при кого творците са се чувствали най-добре и кой действително е работил в полза на културата?

„Площад Славейков“ поставя тези и още въпроси в анкета сред български интелектуалци и общественици. На всички задаваме едни и същи въпроси. А в деня на празника ще обобщим резултатите.

Доц. Георги ЛОЗАНОВ:

При Живкова културата бе отглеждана, при Знеполски – без опека

– Кой е най-полезният министър за българската култура?

– Няма съмнение – Ивайло Знеполски. Без него не нямаше да има реформа в културата, още щяхме да се караме като в здравната или в съдебната система каква трябва да бъде тя. Знеполски, представлявайки държавата, извади творческите дейности от нейната „последна дума“ и чрез съответните центрове повери разпределението на държавните средства на творческите гилдии. Помните ли? Направи го заради принадлежността си към либералната традиция във френската култура, но и защото имаше компетентност и интелектуална харизма на министър на културата.

Фактически, институционалната драматургия на културата у нас през последните десетилетия има двама протагонисти: Людмила Живкова – на отглежданата култура, и Ивайло Знеполски – на културата без опека.

– При чие управление творците в сферата на културата живееха най-добре и имаха авторитет пред обществото?

– Няма съмнение – на Людмила Живкова, светла й памет. Тя се ползваше от собствена, до голяма степен антисъветска, езотерично гарнирана версия на официалната идеология, която мамеше творците, не без надеждата за собственото им благополучие. Отговорността поемаха не те, а „царската дъщеря“. Трябва да сме наясно, че това беше една от причините българската интелигенция да не роди истинско дисидентство.

– Кой министър успя да изкопчи най-много средства за българската култура? Кой постави стратегията за развитието в културата над борбата за повече средства?

– Не знам кой, а и самият глагол „изкопчи“ е показателен за отношението на българските политици към културата. Те така и не разбраха, че, както казваше моят приятел Атанас Славов: мечката пред Министерството на културата е по-важна от министъра на културата. Стефан Данаилов е голям актьор и почти успя да изиграе мечката, но не получи кой знае какво. За българските политици има две графи: свръхфинансиране, от което може да се открадне, и недофинансиране, което е наказание за неосъществени кражби. Дори и Бриджит Бардо с нейните заплашени мечки успя да го разбере и да получи повече.

– Има ли нужда културата на България от министър? Мениджър или творец е нужен за този пост?

– Утопия е, а на някои би се сторило антиутопия – но с днешна дата бих искал Елка Константинова да е отново министър на културата, защото хич не прилича на министър като Божидар Димитров, а и с всичките му предразсъдъци и гафове в далечна перспектива не показваха, че няма смисъл от Министерство на културата. Нито можеш да държиш ръката на твореца, нито можеш наново да изграждаш крепости и идентичност. Елка Константинова е потомка на Георги Константинов и Николай Лилиев, щастлива препратка към времето, когато институционалното ехо на индивидуалния глас в политиката е било възможно и желано.

Мениджър в случая е дума за утеха.

– За кой министър бихте отнесли афоризма на Радой Ралин: „Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра”?

– Културата на министъра няма особено значение заради политическия контекст, в който попада. Ето, Петър Стоянович има респектираща ерудиция и потекло, но се съгласи да влезе в една от големите ни посткомунистичеки глупости и сега трябва да събира парчетата на публичната си личност и да ги пренарежда наново. Вярвам, че ще успее. Институционалните роли в културата отстъпват пред персоните – Елка, Ивайло, Ламбо, Пепи. Те подлежат на човешко разбиране, а всичко друго – на забрава, освен може би по 24 май.

http://www.ploshtadslaveikov.com/naj-dobriyat-ministar-v-istoriyata-na-balgarskata-kultura-3/