Юли 2016
Усеща се едно странно смълчаване спрямо събитията след опита за преврат в Турция от страна на иначе говорещия високо в защитата на човешките права Запад. Разбира се, геополитическите причини за това са известни – за САЩ Турция е стратегически партньор, разклащанетона връзките с когото носи големи и непредвидими рискове за всички; за Европа Турция е основната преграда пред бежанската вълна, която никой друг вече не е в състояние да приеме. Но като че ли има и още нещо… демократичният свят сякаш загуби езика си, остави се Ердоган да му го отнеме и за броени дни понятията катастрофираха, преобърнаха значенията си. Като се започне още със самото понятие „демокрация”, след като за възстановяването й по Конституция беше представено, а и прието, макар и от не май къде, нейното обратно – налагането на авторитарен режим на управление. И то като по учебник, толкова моделно чисто, че не вярваш на очите си – имаш чувството, че не става „на живо”, а тече някакъв лабораторен експеримент.
Не само думите, а и числата се изпразниха от смисъл. Четем, че са арестувани 32 турски журналисти. Това много ли е или е малко? На фона на досегашната практика, когато арестуването и на един журналист можеше да предизвика световен скандал, естествено, е чудовищно много. На фона обаче на арестуваните досега стотици магистрати, университетски преподаватели, учители, интелектуалци е „обезкуражаващо” малко – нима журналистиката сама почти се е отказала от задължителната за професионалните й стандарти критическа функция спрямо властта?
Така изглежда, защото „филтрирането” на медийната публичност започва не от преврата, а от началото на годината. По данни от български източници, уволнени са били близо 900 журналисти, традиционните медии са попаднали изцяло под държавен контрол, опозиционното говорене се е оттеглило в интернет, но и там са били блокирани хиляди сайтове. Заедно с това са били заведени дела срещу журналисти за „обида на президента”, под каквато квалификация лесно попада всяка критика спрямо него. Така че, ако не подкрепяш властта, да се страхуваш за работата си, за бъдещето си, а след преврата и за живота си. Явно арестуваните сега са от малцината, които не са се страхували и са намерили начин да го изразят.
Новото в ситуацията е още един етикет на критическата позиция – „терористична пропаганда”, който дотолкова увеличава опасността от нея, че я направи практически невъзможна. Възможна се оказва само пропагандата на властта.
Когато бе въведен терминът „хибридна война”, в която думите добиват поразяващ ефект, съотносим с този на оръжията, не беше трудно да се предположи, че първа по фронтовете й ще падне журналистиката, за да бъде заменена от пропаганда. Тогава обаче всичко това звучеше повече като метафора. Вярвал ли е някой, че метафората може до такава степен да се буквализира в държава от натовския военен блок?
