Рецепта за успех във фотожурналистиката

0
78

Две десетилетия в културата на посткомунистическа София, кой знае защо, нямаше място за фотографията с изключение на редки камерни изложби, които по-скоро засилваха усещането за маргиналност. Едва през последните години се появиха две събития, които реабилитират интереса към нея, към актуалните тенденции в развитието й и към оцелелите имена от историята й – „Месец на фотографията“ и „Фотофабрика“.

Докато „Месецът“ респектира преди всичко с мащаба си (около петдесетина изложби на издание) и с паметта си за близкото минало на българската фотография (вж. бр. 29 на Култура от т.г.), то „Фабриката“ е бутиков фестивал, насочен към интелектуалните елити, защитаващ собствена гледна точка към „производството на образи“ с подбора на авторите, подчинен на обща тема.

Тази година тя е конфликтите: „Конфликтът като сблъсък на идеи, емоции, поколения, култури, държави; конфликтът като противоборство между мъжкото и женското начало, между човека и природата, между материалния и духовния свят. Конфликтът като изпитание за човешкото достойнство“, поясняват организаторите, сред които водеща е ролята на известната журналистка Еми Барух.
Освен програмната изложба по темата с работи на фотографи от агенциите „Гети имиджес“ и „Ройтерс“ и представените тук две авторски изложби, тазгодишното трето издание включва и „Една жена във войната“ на Кристин Спенглер – жертвите на войни и военни конфликти в Чад, Северна Ирландия, Виетнам, Камбоджа, Ливан, Западна Сахара, Кюрдистан, Никарагуа, Косово, Афганистан, Ирак през камерата на една от малкото жени военни фотографи; „Градината“ на Веселина Николаева – всекидневието в ромска махала, видяно сякаш през очите на самите роми; „Клетвените девици“ на Пепа Христова – визуален разказ за няколко албански жени, дали обет за девственост и поели функциите на мъжа в семейството; „До година по същото време“ на Дориян Тодоров – артистичен репортаж за три софийски фестивала, сред които и „Фотофабрика“.
Програмата на фестивала предложи и конкурс „Фотомаратон“, в който се снима по определена тема за определен период от време, и селекция от документални филми, посветени на фотографията под наименованието „Кинофабрика“.

Рецепта за успех във фотожурналистиката
Изложбата „1/320 от СЕКУНДАТА” на Стоян Ненов – единственият български фотограф, чиято снимка е отличена с „Пулицър” за фотожурналистика, е част от третото издание на престижния фестивал ФОТОФАБРИКА в София, но, за съжаление, трудно може да бъде видяна. Причината е, че е подредена в Чешкия културен център, където жена и мъж в униформи на охранители не пускат, независимо от огласеното (даже и на сайта на Центъра) работно време. Разговорът завършва с безапелационното: „Напуснете!”. Тъй като темата на ФОТОФАБРИКА тази година е „Конфликти”, можеш да се надяваш, че си попаднал на хепънинг, част от програмата. Напразно, разбира се, просто едно от знаковите културни места на града си отива в тиха агония, за да не наруши българо-чешкия бюрократичен комфорт.
Стоян Ненов обаче със сигурност има бъдеще във фотожурналистиката и то в една фотожурналистика без граници, защото е успял да усвои нейния задължителен професионален жаргон, чийто законодател са големите информационни агенции (самият той работи за „Ройтерс”).
На първо място, този жаргон изисква да разказваш за историческите събития с човешки истории, които разчувстват, карат зрителя да поеме върху себе си чуждата болка, да се идентифицира с жертвите.

Второ, в него има нещо от готовността на Робърт Капа да следва опасността и дори да я провокира, да превръща страданието и смъртта в творчески мотив и метод, да документира в образи прекъснатостта на човешкото битие. Трето, има и доза театрализация в духа на Себастио Салгадо – репортажното снимане изглежда като постановка: злото, последствията от него сякаш са целенасочено естетизирани, станали са някак красиви, от което са още по-плашещи. И четвърто, в културната памет на фотожурналистическия жаргон днес са успели да влязат портретите на Стив Маккарти с тяхната способност да откриват в човешкото лице (особено в очите) следи на отминали бойни действия, да го превръщат в „исторически сувенир“.

Според някои коментатори, Маккарти допуска кич във фотографията си, но да не забравяме, че образите от „мястото на събитието” повече или по-малко принадлежат на масовата култура. И макар да го няма характерният за нея хепиенд, изискването й за ясно разделение на „добри“ и „лоши“ си остава, включително не е излишно и да пролееш някоя сълза.
Стоян Ненов разбираемо превръща в печеливша тема бежанците и емигрантите, започналото отново „преселение на народите”. Следвайки задължителния агенционен жаргон, той извежда социалния процес до персонални ситуации, като снима хора в движение (1/320 от секундата е подходящата за тази цел скорост) – историята, минала през телата им, става физически осезаема, получава пластика и дори ритъм. Разбира се, само в най-успешните му кадри, за които, както е известно, на фоторепортера са необходими поне три неща: талант, бърза реакция и случайността да му е съавтор.

Георги Лозанов

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here