Поканих Емил Христов на разговор по повод шейсетгодишнината му, той обаче ми каза, че с времето изпитва все по-голям респект към думите и затова предпочита, вместо да говори, да пише. Така че избрахме друга форма – кореспонденция във фейсбук.

Мислех си за начина, по който те възприемам. Дадох си сметка, че гледам на теб, освен, разбира се, като на скъп приятел, и (може би за твоя изненада) като на успял човек – най-добрият оператор в страната с най-много филми зад гърба си, със свой, международно разпознат, режисьорски проект, визионер, автор на фотографии, излъчващи мистична изтънченост, минал по красиви емоционални маршрути и създал наследници, които са тяхно продължение, извоювал си привилегията да общува с умни хора и да отделя на себе си колкото време реши, че му е нужно.

Но тъй като в този синтезиран портрет няма драматургия, което значи конфликт, ми се иска да посъживим изтърканата мъдрост във въпроса: какво губиш, докато печелиш. Например, в следната логика: докато режисираш, не можеш да бъдеш и оператор, докато си оператор, не правиш фотографии, докато правиш фотографии, си наблюдател, а не участник, докато си участник, не можеш да се прибереш в къщи, за да четеш, докато четеш, заменяш собствените си преживявания с чужди, докато си отдаден на собствените си преживявания, винаги има риск да изплува болка…
Виждам, че, в търсенето на конфликт, се опитваш да ме набуташ в разговор за Смисъла (ала Виктор Франкъл) или по-лошо, в някакъв екзистенциален разговор, защото за какво друго става въпрос в „клишето“: какво губим, когато печелим, ако не за смисъла…
А и аз не деля живота си на печалби и загуби, тая калкулация би била много печална за мен и затова не я правя. По-скоро деля нещата, с които се занимавам, и начина, по който постъпвам, на правилни и неправилни, но не стратегически или тактически правилни, а етически правилни! Когато постъпвам правилно, се харесвам, а когато постъпвам неправилно, ме е срам. Не ми се води такъв разговор…

А и ти сам си ми казвал: „Екзистенциализмът е песимистична доктрина, Емиле“.
Това, от една страна, а от друга, за да отбия твоя опит с друг финт, веднага се възползвам от Трактата, където се казва: „За отговор, който не може да бъде даден, не може да бъде зададен въпрос“, а така също и „Това, за което не може да се говори, следва да се мълчи“. Давам си сметка, че, ако я караме по Витгенщайн, ще се наложи да публикуваш няколко празни страници (нещо като композицията за пиано и оркестър на Джон Кейдж „4’33“) и затова ще отговоря на всичките ти въпроси наведнъж по следния начин: има един филм на Сорентино, нарича се „Великата красота“; и там един казва на любовницата си: „Флобер искал да напише роман без смисъл, ако ме познаваше, щеше да напише шедьовър“.
Споменаваш „Великата красота” и то някак ангажирано, сякаш го отнасяш към себе си, така че се наложи да го видя втори път. Първия път, като оставим настрана конструирането на визуални сюжети, донякъде ми досади – вади вода от сто кладенеца, за да ти съобщи, че съвременният свят не се справя със смъртта и дори и любовта не е утеха, защото тя също умира, може би само романът, работата на езика, но и това не е сигурно…

Втория път усещането ми не беше много по-различно, но, вероятно подтикнат и от твоето позоваване, се замислих за нещо: обратно на традиционното разбиране, с възрастта не откриваш смисъла, а все повече го губиш. Само да не кажеш, че пак те подтиквам към философстване. Опитвах се да ти попреча да гледаш на себе си с тъжна меланхолия, а имаш подобна склонност (твърде неподходяща за нервак като теб).

Дадох ти аргументи за твоето величие, за да ти подскажа, че, погледнат „отвън“, не си такъв, какъвто вероятно се виждаш „отвътре“. Мислех си, че ти задавам съвсем конкретни въпроси във връзка със заниманията ти и с децата ти. Бих се радвал, ако разчетеш конкретно поне въпросите ми сега, които частично са продиктувани от „Великата красота”. Как с годините се промени отношението ти към работата ти и към живота ти, към важното и маловажното в тях? В кой период или в кои случаи си бил най-доволен от себе си, защото си постъпвал „етически правилно”? Но и не толкова персонално – забелязах, че си оператор на филма за прехода на Васил Живков. Впрочем, операторът трябва ли да е съгласен с посланието на филмите, които снима, има ли такива, с чието не си бил?

Филмът на Живков изразява ли мисленето ти за прехода? Имаш ли собствена скала на вините след 89-а? Ти самият чувстваш ли някаква вина, че го докарахме дотук?
Ето, че, без да искаме, пак попаднахме на Трактата: „Речта маскира мисълта“. Оказва се, че ти си си мислел, че ми задаваш конкретни въпроси , а аз съм разбрал обратното! Както и да е…
Не е трябвало да гледаш Сорентино, това беше само цитат… Нищо повече… Ако ти се гледа филм, който наистина много ценя, виж „Нощта“ на Антониони. Според мен, във филма на Сорентино става въпрос за интелектуалния упадък. Това е един декадентски филм, много майсторски направен.
Точно така, обратно на традиционното разбиране, ние не добиваме смисъл с възрастта, а го губим. Съжаленията се трупат около нас като купища непрочетени книги… Остава ни само надежда… Да си оптимист на 60, според мен, е проява на някакво отчаяние, на лош вкус или в най-добрия случай – на неприкрита глупост. Стига ни надеждата… Не е малко. Докторът казваше, че надеждата остава, когато всички основания за оптимизъм са изчерпани…
Питаш ме как се е променило с годините отношението ми към професията… Всички ми казваха, че имам талант. Така беше. В самото начало мисля, че използвах таланта си за самолюбие. После и аз като Хичкок разбрах, че „не можем всички да сме гениални“, престанах да се преживявам като артист и се превърнах в Занаятчия, в Майстор. За тая операция се изисква известно смирение. Така ми харесва. И като се оглеждам наоколо, не сме много. Албер Елбаз, дизайнерът на Lanvin, наричаше себе си също така – занаятчия. Според него, това била способността да преценяваш дали нещо е в повече или пък е недостатъчно.

Виж колко е просто!… Започнах да снимам много бързо, много ефикасно и много просто. За да стигна до простотата, ми бяха нужни 25 години… Научих се също да разбирам какво искат режисьорите. Сега цялото ми внимание е насочено към лицата на актьорите, а преди се отнасях към тях като към част от композицията на кадъра. Професията ми не произвежда конфликти на съвестта. Не предполага съдба нито като на Лени Рифенщал, нито като на Михаил Ром. Но това е разговор за етика, който не бива да водим, според Трактата!
Пак ме питаш за живота! Нали ти казах вече. Като героят на Сорентино, който искал да напише роман без смисъл. За живота мисля така: че всяко ново нещо е нова възможност за провал; че вятърът не винаги духа натам, накъдето на корабите им се иска; и че когато нещо е бързо, значи има време, а когато нещо е важно, значи вече е късно. Това стига ли ти?
Кое е важно? 1. Сара, Ема и Викторчо. 2. Малкото верни приятели. 3. Книгите, които чета. 4. Филмите, които снимам. Нищо друго… Ролята ми във филма на Васил Живков е толкова незначителна, че не си заслужава да говорим.
… Опитваш се, разбирам, да ме тласнеш към политически разговор. Благодаря, няма да стане. Не, не се интересувам от прехода, преживях го и това ми стига. Не, не се чувствам виновен за това, което се случи. „Докарахме“??????!!!!!!! „Ние“?????? Това, което вие наричате суверена, го „докара“, Гого, не аз. Обаче, за разведряване на обстановката, ето какъв „политически“ разговор проведох с Викторчо: Водих го по протестите срещу Пееф&Орешарски, беше осемгодишен, милият, и като му писна да свири със свирката и да маха със знамето, започна да пита защо протестираме. Обърках се леко, но накрая му казах, че протестираме по естетически причини, имах предвид корпулентния. Върнахме се, той пак, какви естетически причини?

Показах му портрет на Пееф и портрет на Стела Ремингтън – шефка на MI6. Обясних му, че и двамата са шефове на тайни служби. Разбра ме веднага и повече не задаваше въпроси, само си свирихме… Стела Ремингтън, между другото, пише доста добри шпионски романи. Не е толкова добра, колкото Джон Льо Каре, но пише прилично.
Не успях да гледам отново „Нощта“ и затова исках да си го припомня поне „по документи“, но енциклопедиите свеждат Антониони до „Забриски пойнт“, „Професия репортер“ и „Фотоувеличение“. В скоби: „Фотоувеличение“ е по разказа на Кортасар „Нишките на Богородица” или „Лигите на дявола“ – става дума за полена от тополите, който хем полепва по лицето ти, хем не можеш да го видиш, няма го.

Като непорочното зачатие, като договорът между Фауст и Мефистофел, който в последна сметка Фауст сключва само със себе си. Фотографията не е ли такъв договор – приемаш, че, докато показваш нещо, не знаеш какво показваш, дори да си най-големият естет (например, може да е труп в храстите).

Ти успяваш ли да останеш автор на премислени двуизмерни черно-бели повърхности? Стряскал ли си се по някой път? Усещал ли си, че има кадри, които могат да променят живота ти? Или пък филми? Или пък режисьори? Когато си снимал с Рангел, например, по-важният мотив от добрата операторска работа не е ли, че после няма да си съвсем същият. Или пък, когато от оператор се съгласи да станеш режисьор?
Ето, сега е моментът за любимото ти обвинение, че те тласкам към екзистенциализъм, но човек не иска ли да е друг, независимо кой е? Поддържаш ли самотъждественост (Емил Христов е равно на Емил Христов), когато казваш „аз”, какво включва това? Извини ме за неизбежната редукция на паметта, но от „Нощта” ми е останал един писател – Марче-е-ело, естествено, който, въпреки известността си, има съмнения в себе си и търси начин да ги преодолее, като се хареса не на читателите, а на жените.

Позната теза: писането е компенсация. Четенето, следователно, също. От няколко години насам толкова много четеш, че, изглежда, никой не може да те надчете. От няколко десетилетия насам обаче изображението стана културно по-важно от словото, дори само заради текстове като „Комунистическият манифест” или „Моята борба”, които превърнаха думите в лагери на смъртта. Ти, откакто те помня, беше визионерът Емил Христов, сега си читателят Емил Христов. Какво стана? Минал си на „противниковата” страна или си ги помирил?
Четох кореспонденцията ни дотук – харесва ми. Не че много се разбираме, но знам, че няма разбиране, а само криворазбирания, от които всяко следващо поправя предишното, така че давай.
Да, може би е най-добре да прекратим тая мъка . Но за последно, ето свободно съчинение по теми от последния ти текст…
Да, „Фотоувеличение“ е по разказа на Кортасар „Лигите на дявола“ – виж „Литературни лекции – Бъркли, 1980 г.“. Това с полена е литературна хватка. Във филма не става въпрос нито за Фауст, нито за Мефистофел, още по малко за непорочното зачатие. Във филма става въпрос за това, че колкото повече се приближавате до едно изображение, толкова по-малко разбирате скрития в него смисъл. Става въпрос за границите на фотографията.

В началото имате пейзаж. Парк. И когато, приближавайки се, опитвате да го разгледате, пейзажът се трансформира в сцена на местопрестъпление. Виждате труп на човек. Опитвате отново да приближите и всичко се разпада на сребърни атоми. Тук фотографията не стига. Не може да проникне повече. За да добие смисъл, на фотографията й трябват думи. Трябва й разказ. Трябва й Боланьо или Кортасар.
„Автор на черно-бели повърхности“????? Откъде ти хрумна това! „Автор“? Аз?
Не се преживявам като автор на каквото и да е! Гледам на изображенията, които произвеждам, сякаш ги е правил някой друг. И не, не се стряскам. Не, никой филм и никой кадър не промени живота ми. Тия работи, Гого, стават само по филмите! Не, не съм искал да съм друг. Това са някакви фройдистки празнодумства. Дори през годината, в която правех „Хамелеона“, си бях аз.
Познавам един режисьор, който твърдеше, че филмите му не показвали какъв човек е, а какъв искал да бъде. Пълни глупости, филмите му бяха като негови рентгенови снимки…
Рангел.
Рангел за мен беше „На малкият остров“ и „Лачените обувки“. Талантът на този човек беше толкова голям, че беше неприемлив за националния културен контекст. Тоя провинциален контекст не прие него, не прие Христо Явашев, не прие Митко Гочев… Драмата му беше в това, че беше роден в Кривина, а не в Римини. Веднъж ми крещя! Опитвах се да го накарам да ми обясни как иска да изглежда една сцена и той ми каза: „Искам я като праскова“; и се обърна да си ходи. И аз пак: „Обясни ми спокойно точно какво искаш“. И той побесня и ми изкрещя: „Искам я като в „И корабът пътува““. И тогава и аз му изкрещях, а не биваше: „И аз искам, Рангеле, като в „И корабът пътува““. Бог да го прости!
Като казвам аз, какво разбирам? Гледам да я избягвам тая дума! Разбирам две неща едновременно, едното е картина, другото разказ. Картината е моите книги, филмите, ризите ми, шаловете, фотографиите, писалките, лайките, обективите, „Цветът на хамелеона“, светломерите и колорметрите… А разказът е: моите съжаления, моите страхове, забравените неща, а и онези, които не мога да забравя, дори и да искам, пейзажът зад прозорците ми…
Разбирам от текста ти, че помниш от „Нощта“ Марчело и неговата история на писател в криза… Помниш разказа. Аз помня картината. Помня лицето на Моника Вити, помня лицето на Жана Моро, малката й черна рокля, разходката й в бедняшките покрайнини на Рим, групата млади момчета, които пускат ракети в някаква бетонена пустош. Каменното й лице, докато ги гледа. А те не я забелязват… Лицето й…

Ракетите в сивото небе …. Отклонение за малката черна рокля: когато Коко Шанел за първи път облякла малката черна рокля, някакъв известен моделиер я срещнал, огледал я и с лека насмешка я попитал: „За кого тъгувате, госпожо?”. А тя му отговорила: „За вас, господине!”. Исках да кажа, че без думите, малката черна рокля е само парче плат. И че без Кортасар, скучният пейзаж от оная снимка е само парче хартия.
За книгите и четенето… Чета по терапевтични причини. Бях повече от три години без работа и нямаше какво друго да правя. Имах две възможности: да пия Ксанакс или да чета. Предпочетох четенето. Имам краткотрайна памет. Почти веднага забравям почти всичко. Краткотрайната памет е много удобно нещо! Но има неща, които остават. Нали казват, че знанието е това, което остава, след като всичко прочетено е забравено. Ето ти и списък на петте най-добри книги от последните пет години: 1. „2666“ на Роберто Боланьо – този човек е бил гений… като Витгенщайн. 2. „Нека големият свят се върти“ на Колъм Маккан – искам да го снимам. 3. „Лудата седморка“ и „Огнехвъргачките“ на Роберто Арлт – грамаден автор, врагът на Борхес, радикален и яростен. Борхес изглежда някак си лековат, след като четете Арлт! 4. „Доброжелателните“ на Джонатан Лител – ужасяващ текст. Прилича на картините на Йеронимус Бош. Кошмар! 5. „Ана Каренина“ на Лев Николаевич. От предишното четене и от филмите бях останал с чувството за романтична героиня, оказа се, че Каренина е голяма дрогирана свиня, гадна жена, както би казал Тръмп.
Думите…

Не, не съм минал на другата страна. Думите са по-измамни от изображенията! По-скоро ги помирих (виж разказа за малката черна рокля). Вече не си представям изображенията без думите. Това в последните години е единственото, което ме занимава; как изглеждат думите? Как изглеждат! Ето, виж този текст на Роберто Арлт:
„…Пред вратата една жена – висока и слаба, без да промълви, ще го покани да влезе. Никой нищо няма да го пита. Той ще се просне на леглото и ще плаче, без да изпитва никакъв срам. И тогава ще плаче два дни и две нощи. Първо сълзите ще се стичат бавно; ще скрие глава под възглавницата и ще избухне в ридания, а когато усети в гърдите си, че дробовете му са се изпразнили от стенания, отново ще заплаче. Високата и слаба жена ще стои до леглото му, но няма да му продума.”
Как изглеждат тези думи, се пита!
Георги Лозанов