ЛУДОСТ НЯМА – разговор между Димитър Стоянович и Георги Лозанов (първа част)

Брой 73, 2021 на списание  L’EUROPEO

„Аз мисля, че лудостта е резултат на властова процедура, не съществува сама по себе си. Тя е акт на посочване и този акт е показателен преди всичко за посочващия, а не за посочения.“

Уважаеми доцент Лозанов, една толкова сериозна тема като „Лудост, или болестите на душата“ би могла да има много и разнопосочни интерпретации, принадлежащи едновременно на медицината, философията, изкуството, социалната система, пък и политиката. В този смисъл и чрез настоящия встъпителен разговор ние с вас се нагърбваме с отговорността да предложим на читателя определени рамки в тълкуването на самото понятие и неговите социо-културни производни.

Да започнем от преценката Ви, че именно ние двамата трябва да въведем тази тема, която, разбира се, ме ласкае, но и събужда неясна тревога за мен самия. Както казва Кърт Вонегът, „не е задължително да сте луд, за да работите при нас, но помага“, та, предполагам, очаквате човек да носи доза лудост в себе си, за да може да говори за лудостта; че ако се опита да го направи от някаква напълно нормална позиция, това няма да е разговор за лудостта.

Вникването в нея изисква предварително сближаване с нея, другото е като да говориш за птици, без да си чувал песента им. Приемам предизвикателството, но ще започна от там, където рискът да се подхлъзна е най-малък – от сферата на комуникациите, с която се занимавам професионално. А и нейното тълкуване на лудостта е най-близко до акъла – тя се проявява като „комуникативна некомпетентност“, което значи да оставаш неразбран и неразбираем, да допираш думите така, че вместо да осъществяват комуникация, да я блокират, да „разкъсват езика“, както казва Фуко.

Например, ако долепя трите думи „Аз съм Наполеон“, ще дам сериозни основания да ме затворят в лудница. Но ако кажа „Аз съм луд“, ще предположат, че не съм, щом си го признавам, ще ме подозират, че ги предизвиквам да ме опровергаят. Тоест това ще е комуникативно компетентен разговор. Лудостта в този смисъл значи да не се интересуваш от другите, да нехаеш, че не те разбират, и да не признаваш правото им да ти помогнат. Да предпочиташ да стоиш загледан в една точка, вместо да отговаряш на очакванията към теб.

Фуко определя лудостта като „отсъствие на дело“.

Аз следвам два негови критически възгледа за това как „се става“ луд и кой казва, че си луд. Първият е мощното медицифициране на лудостта от края на XVIII век насам, свеждането й изцяло до клиничен проблем, обявяването й за болест, която, подобно на останалите, има физиологични причини и може да бъде научно доказана.

Безспорно има психически страдания, за които това е валидно, но свеждането на лудостта до тях по-скоро скрива същността й, защото отвъд индивидуалните си проявления тя произтича от противоречивостта на самото човешко битие. Фуко цитира Паскал: „Хората са така неизбежно луди, че в един друг обрат на лудостта би било лудост да не си луд“.

Медицината стъпва върху определена научна територия, в която говорим за лекарства, електрошок и трепанация (да не дава Господ) в едни по-ранни времена, различни форми на терапия, докато ние гледаме и към културните и културологични измерения на явлението.

Да, така е. Тук заема мястото си вторият възглед на Фуко, който е още по-показателен за това, че лудостта не е тясно медицински, а културен и политически проблем, защото границата между нея и нормалността и по-общо – между разума и неразума, е идеологическа граница.

И за различните идеологии – религиозни, расистки, социални и пр., тя е различна, но винаги обслужва нуждите на властта, дава й възможност да влезе вътре в човека, в мисленето му и да го управлява оттам. Ние бяхме свидетели, че навремето в Съветския съюз, след като комунистическият режим беше принуден да приеме Хелзинкската декларация за човешките права, малцината, които си позволяваха да го критикуват, започнаха да ги вкарват не в затвора, а в лудницата.

Бродски е чудесен пример в тази посока, но също и Владимир Буковски, преди тях и Хармс, който е малко по-особен случай…

Тъкмо. Властта „загрижено“ облича бяла престилка върху милиционерската униформа: нямаме нищо против дисидентите да имат собствено мнение, но то ги издава, че не са нормални и се нуждаят от нашата помощ, от лечение. Ако някой казва например, че комунизмът никога няма да дойде, не го приемаме за враг, а просто за луд, че прави комуникативно некомпетентни изказвания, защото милионите нормални хора не са казали такова нещо.

Те са съгласни с идеологията на комунистическа партия, което именно им гарантира от своя страна статут на нормални. Комунизмът така и не дойде, убедеността в което не знам колко хора е поставила на хапчета, но някъде ми беше попаднало, че съветската комунистическа партия на свой конгрес през 60-те години даже е взела решение кога точно трябва да дойде този „най-справедлив строй“ – в 1984 г. Което единствено показва, че и на висшите партийни лидери им е било забранено да четат Оруел.

Впрочем лудницата и затворът вършат една и съща работа на властта, доколкото гарантират изолация на неудобните. Обявяването им за луди обаче е основание, освен тя да ги извади от обществото, за да не му влияят, и да постави знак на равенство между нормалност и верноподаничество. А може и да обърнем логиката според литературната метафора на „Полет над кукувиче гнездо“ – изолирайки лудите, властта превръща цялото общество в лудница, за да може да го държи в подчинение.

„Портокал с часовников механизъм“ ми се струва друга подходяща литературна метафора за посоката на разговора, като вие захванахте една изключително важна тема и тя е за политическите системи, които използват „лудостта“ за саморазправа, изолация, както казвате, и всъщност решаване на съвсем различни от медицинските проблеми на едно общество.

Мисля, стана ясно, че поначало гледам на идентифицирането на лудостта като на идеологически осигурена, а в съвременния свят и медицински легитимирана властова процедура. Лудостта сама по себе си, така да се каже номинално, не съществува, резултат е от акт на посочването й, случва се в него и той е показателен преди всичко за посочващия, а не за посочения.

Посоченият става невидим, подложен на социално изключване, на поведенческа и ментална принуда, на цензура.

Посочващият обаче добре се вижда в акта на посочването, доколкото идентифицирането на лудостта като властова процедура зависи от характера на властта.

В либерално-демократичните общества то е буферирано от защитата на човешките права, докато при тоталитарните и авторитарните режими е откровено репресивна практика, съвременен лов на вещици. Разликата със Светата инквизиция е, че за нея вещиците не са луди, а обсебени от дявола и трябва да отидат на кладата, за да може заедно с тях да изгори и дяволът.

Дали обаче обсебеността от дявола по онова време всъщност не е еквивалент на лудостта в наше време, която тогава се е наказвала със зловеща смърт? Нали все едно и също нещо се преследва – изказвания в отклонение от идеологическата норма.

Тук виждам едно едно цивилизационно различие. От едната страна е инквизицията, впоследствие и протестантският свят, от другата страна е православието. В православието „докоснатият от Бога“ е свят човек, особено в руските предели. Той не е обсебен от демона, а през него говори Бог, което, разбира се, пак е някаква форма на изолация.

Така е, поставя го в извънредна позиция, отново извън света на нормалните. В този смисъл да си великодушен към него е подобно на това да си репресивен, пак го използваш за същото – да очертаеш докъде се простира нормалността. Заради това мисля, че и идеализацията на лудите е властова процедура, чрез която властта ги посочва, за да държи в подчинение разума на останалите, да ги кара да бъдат разумни.

Предлагам отново да се опрем на Фуко в определянето на невидимата граница между разума и неразума, тъй като това е изключително важно за вникването в проблематиката.

Границата е плаваща, като в перспективата на културната история непрестанно се разширява територията на разума за сметка на неразума. За да може това да става обаче, според Фуко някой трябва да отлети в неразума и да успее да се върне оттам. Връщането се състои в това, че границата на разума се е преместила, докъдето той е отлетял.

В този смисъл всяка възможност да променяш мисленето на хората е предхождана от лудост, от готовност да поемеш риска на комуникативната некомпетентност. Иначе няма как това да се случи. Поемането на този риск съвсем не е задължително да е осъзнато, може да е израз на осенение, което те кара да го направиш, без да се интересуваш от последиците.

Много хора отлитат, но малцина успяват да се върнат – казано фигуративно, повечето остават зад решетките на лудницата в опита си да преминат границите на разума. Никой предварително не може да е сигурен доколко ще е успешен полетът му. Дори Айнщайн, дори току-що удостоен с Нобелова награда. Той научава това в един хотел в Япония, където няма дребни за бакшиш и дава на пиколото две свои бележки, като му казва: „Ако имаш късмет, някой ден тези бележки ще струват много повече от дребни пари“.

Увереността му, че е разширил границите на разума, върви заедно с несигурността му дали бъдещето ще го потвърди, личи от думите му към пиколото, чиито наследници наскоро продадоха бележките на Айнщайн за 1,8 милиона долара.

Нормалният стремеж на разума е да се пребори с клаустрофобията на нормалността, да се измъкне от нея, което именно етикетираме като лудост. И тъй като властта във всичките й проявления е тази, която задава и удържа нормалността, лудостта в крайна сметка е битка с властта, разиграваща се дълбоко в недрата на разума.

Противоречивостта на човешкото битие се състои в това, че човекът като социално същество хем има нужда от власт и нормалност, хем има нужда да ги отхвърли.

Достигаме до едно интересно, извънмедицинско съждение и то е, че когато поставиш границите на нормалността и започнеш да я прехвърляш, всъщност ти движиш цивилизацията напред, прехвърляйки границата. Всеки е луд, преди да осъществи идеята си (Едисън, Колумб, Коперник, Айнщайн) и преди да се върне в нормалността.

Да, луд учен е тавтология. Но много задълбахме и затова ще си позволя шеговит тон. Когато отивам на фризьор, настоявам да бъда подстриган като луд учен и мисля, че по някакъв начин успявам да постигна такъв резултат. А най-интересното е, че фризьорите (те не са един или двама в моя живот) не се нуждаят от повече обяснения. Разбират ме веднага.

(следва продължение)

За да притежавате разговор между Димитър Стоянович и Георги Лозанов във Вашата библиотека, купете от тук: Списание L’Europeo N.73 Лудост: болестите на душата | юни / юли 2021

Start typing and press Enter to search