– Имаш ли право да си кавалер?
Предисторията отдавна е загубила значение и кавалерството се приема като не много на брой правила за уважително поведение на мъжа спрямо жената. Пък и те, освен за „културни динозаври“ от моето и от предишното поколение, вече са отпаднали, както носенето на бомбе или изпращането на пощенски картички. Така че в началото няма да е лошо да ги припомним на по-младите. Кавалерът:
- оставя дамата първа да го поздрави (ако тя пожелае)
- целува й ръка
- отваря й вратата
- държи й палтото
- минава след нея по коридора и пред нея по стълбата
- настанява я на стола
- пали й цигарата
- носи й цветя
- прави й комплименти
- не допуска неловки паузи в разговора
- плаща сметката.
Но само на пръв поглед това са някакви банални светски предписания, усложняващи живота на мъжа, в генеалогията си те опират до неговата културна идентичност, до отговора на въпроса „кой е той“ в личностен план. Защото преди да бъде протоколно изискване кавалерството е разбиране за света. В средновековния произход на понятията кавалер и рицар и в етимологичната им свързаност с коня и ездата, те се (могат да се) употребяват като синоними. По-конкретно кавалерството е онова възвишено състояние на духа, което кара рицарите да вършат подвизи.
Рицарството, както е известно, е военно-религиозно съсловие в служба на краля, обеднено от общи ценности, да кажем осем (по азбучен ред): благородство, вярност, изтънченост, милосърдие, смелост, справедливост, чест, щедрост. А тъкмо ценностите дават (те са) културната идентичност на индивида, превръщат го от същество в личност и имат потенциал да надживяват времена и конюнктури. И досега рицарското им сияние, идващо от Средновековието, проблясва и в най-незначителните кавалерски жестове (отместил си се встрани, за да отстъпиш на забързаната непозната мястото си в асансьора, или си й подал ръка, за да слезе от автобуса).
За рицарите отношенията с нежния пол са били сцена, подобна на бойното поле или храма, на която са се чувствали длъжни да проявят най-доброто от себе си. Те са били готови на подвиг веднъж в името на Бога, втори път в името на сюзерена и трети път в името на жената.
Дългът към жената, разбира се, първо е дълг към „дамата на сърцето“, но заедно с нея и заради нея и към всяка друга жена. Така – в хоризонта на една емоционална полигамия, още в Средновековието се формират нови връзки между двата пола, наречени по-късно куртоазна любов (присъща на нравите в дворците и замъците). Именно тя въплъщава в кодекс от обноски под надслова кавалерство рицарските ценности, като постепенно ги подлага и на известна трансформация. На най-голямо изпитание е поставена верността, заради флирта, загадъчните срещи и дори прелюбодеянието, които куртоазната любов прави приемливи в аристократичните среди. За нея е валиден кодексът на кавалерството, дал външен израз на рицарската решимост да се жертваш за дамата на сърцето си, без да е задължително тя да съвпада със съпругата. Все пак ценностите са рицарски, те ще станат семейни едва в буржоазното общество.
Рицарското съсловие изчезва с навлизането на огнестрелното оръжие и оттам с нарастването на ролята на пехотата за сметка на конника с броня и меч. От рицаря остава кавалерът, заместил подвизите за дамата на сърцето си със закрила и грижа към нея. И ако през 19 век тя още е можела да предизвика някой и друг дуел, то през 20 век за кавалера е достатъчно да е „мъж с вежливо и изискано поведение към жените“, според описанието на думата в тълковния речник.
Как и кога стана така обаче, че кавалерите, дори в този „софт“ вариант, последваха рицарите и на свой ред се превърнаха в музейни експонати? Всъщност, случи се пред очите ни и го знам го по себе си. Още от детството си (през 60-те и 70-те години на миналия век) бях научен да целувам ръка на дамите и да не премълчавам възхищението си от външния им вид, което будеше главно присмех в околните. Особено като се има предвид, че действието се развиваше през соца, когато госпожите и господата бяха другарки и другари (в неотзвучала препратка към „боен другар“), а на доброто възпитание се гледаше като на „буржоазна отживелица“. Но и на Запад кавалерството успя да влезе в противоречие с вкуса на новите поколения. Впечатляващото в случая е, че там никой не го отне на жените, а те сами се отказаха от него, за да не би „услугите“ на кавалера да подценяват собствената им значимост. Разказваха ми за наша сънародничка, назначена отскоро на висока позиция някъде в скандинавските страни, която направила забележка на свой колега, че оставил вратата да я удари, вместо да я задържи пред нея. Оказало се, че не му е позволено да го извърши, заради подробно описаните изисквания за равнопоставеност между мъжете и жените в компанията. Правилата на кавалерството не просто са отменени, а „черно на бяло“ са преработени в правила за въздържане от него. И ако мъжът не спазва този негативен кодекс, във всеки момент може да загуби работата, обвинен в „sexual harassment“. Да целунеш ръка на колежка е приравнено едва ли не с предложение от Харви Уайнстийн за главна роля срещу секс.
Кавалерите на Изток бяха прогонени от комунистическата власт, а на Запад от радикалния феминизъм, за който равнопоставеността между половете се постига не с толерантност към различията им, а с тяхното заличаване. В този вариант на политическа коректност жената и мъжът трябва да станат неразпознаваеми по поведенческите си репертоари. А защо не тогава и по физическите им белези – можем да си представим такава антиутопия: компания, която подлага служителите си на пластически корекции, за да не им личи полът. И без „Идеология и утопия“ на Карл Манхайм знаем, че идеологиите съдържат в себе си утопия, а фанатизираните им привърженици с насилие и заплахи карат хората да я обитават (нещо като да се качиш по нарисувана стълба) и така я превръщат в антиутопия. Политическата коректност въври по този път – появила се най-напред като щадяща човешкото достойнство езикова доктрина за толерантност към различните, тя с репресивността си стъпка по стъпка започна да добива статут на идеология, подобна на комунистическата. Показателен пример за сходството им е, че и двете с необясним хъс се разправят с тъкмо кавалерството.
Ако приближим оптиката, ще установим, че ние в годините на прехода по собствен път постигнахме обратното на кавалера в лицето на мутрите. И не само защото им липсват на светски обноски и възпитание, или защото видът им, вместо закрила и грижа, излъчва заплаха, а главно защото кавалерът с рицарска отдаденост иска да е роб на жената, а мутрата с мачистка агресивност иска тя да му е роб. Онова, което радикалният феминизъм отказва да разбере, е създалата нашата цивилизацията разлика между нагона и сублимирания (културно преработен) нагон. Едно е мъжкарят с грубиянска страст да преследва жената, за да удовлетвори желанията си (без да се интересува от нейните), друго е те да го вдъхновят да й посвети стих, да направи серенада под балкона й, да стане олимпийски шампион… Сублимацията е психологическия механизъм, в който нагоните се сблъскват с ценностите и им се подчиняват, като се пренасочват към културата (психоаналитичен синоним на прост човек е нискосублимен).
Именно рицарските ценности много преди и далеч по-успешно от феминизма изваждат жената от стереотипите на мъжкото господство и я пренасят от сферата на бита и подтисничеството в сферата на възвишеността и достойнството. Ритуалът на кавалерството, който те някога са задвижили, едновременно отдава внимание на жената и охранява собственото й пространство, оставя мъжа зад прага му. Видяхме как отмяната му тук води до чалгализация на средата, която връща мъжкото господство в междуполовото общуване, както и до стерилизацията й, която отнема свободата на избор в отношението към другия.
Радетелите на политическата коректност, ако наистина ги интересуваха правата на жените, а не те самите непременно да излязат прави, отдавна трябваше да се заемат със закрила на мъжкото право да си кавалер.
Георги Лозанов
