2011 г.
ПРЕДИ 20 г. в навечерието на осемдесетгодишнината на Тодор Живков започва съдебният процес срещу него, в който той е осъден на 7 години лишаване от свобода. По-късно присъдата му е потвърдена, след това пък отменена, като междувременно са повдигнати други обвинения. Отношението към него е по-скоро като към престъпник. Днес, ако съдим по честването на стогодишнината му, то по-скоро е като към герой – къща музей, цветя, речи, спомени, медийно внимание…
Сигурно и двата етикета – престъпник и герой, са донякъде спорни, безспорно е обаче, че социалното време у нас сякаш се движи на обратно. Вместо, колкото повече се отдалечаваме от комунизма, оценката на фигурите му да получава историческа дистанция, тя се сантиментализира и битовизира, става твърде лична. На сто години “бай Тошо” вече не гастролира като комунистически диктатор (подобно на Чаушеско или Милошевич, чиято съдба е известна), а като познат от младостта, като добродушен симпатяга и късметлия.
Правешките чествания се превърнаха в тест дали публичният му образ е достатъчно “препакетиран”, за да излезе невредим от историята и да получи “политическо убежище” в частния свят на тези, които биха го приели. И дали последните са “критическа маса”, за да се наложат на общественото мнение. Отговорът за съжаление е “да”, независимо, че повечето медии поне проявиха някакъв професионален рефлекс и се отнесоха двойствено към темата.
ТОДОР ЖИВКОВ
Като причината за този резултат далеч не е толкова политическа (БСП от началото на прехода гледа да се дистанцира от бившия си шеф, не застана официално зад честванията му и сега), колкото ментална. На първо място тя идва от “доброто сцепление” между черти от образа на Живков и очакванията на “масовия българин”, от задвижването на непреодолени социокултурни матрици.
БАЙ ГАНЬО
1. Бай Тодор беше новият Бай Ганьо (по-добро превъплъщение в ролята дори от това на Калоянчев). Хитрецът, който в последна сметка ще измами всички (особено чужденците) и ще извлече келепир за себе си.
Работата е там, че Алековият герой негласно, но твърдо се превръща от отрицателен (какъвто авторът му го създава) в положителен, в пример за подражание. И Живков посмъртно продължава да се ползва от това преобръщане на ценностите, което преходът не само не поправи, а в типизациите на „мутрата“ (от вида й до мотивите й) задълбочи.
2. Идеализацията на Бай Ганьо е пряко свързана с качеството, с което най-много обичаме да се гордеем – способността ни да оцеляваме, въпреки всичко. То обаче също е ценностен капан, защото прави от това да те има алиби на това какъв си, освобождава те от ангажиментите на критическата самооценка, поставя съществуването над смисъла му. Както казваше проф. Никола Георгиев
“Да си жив и здрав” е волско пожелание, на човека му трябва и още нещо. Живков е ненадминатият политически манекен на оцеляването.
3. Прословутото народняшко чувство за хумор на Бай Тошо, което от само себе си трябваше да лиши отношенията му с народа от драматизма на потиснати и потисник, да обърне всичко на майтап. В него се съдържаше и лицемерна молба за прошка, и скрита закана – тук шегите ги пускам аз!, и циничен знак: нищо не е достатъчно сериозно, значи спокойно можете да я карате “през просото”.
4. Людмила Живкова. Нейната публична роля в онези години се оказа национална защита за баща й, защото “по роднинство” го вадеше от сляпото съветско верноподаничество (след като се бе съгласил да ставаме съветска република) в името на митично-патриотични видения и езотерика. Те хем го плашеха и инстинктът за самосъхранение го караше да се пази от дъщеря си, хем бащиният инстинкт, разбран като големановски дълг към своите, го караше да я лансира (до член на Политбюро на БКП). Което пък независимо от откровения конфликт на интереси влизаше в заговор с патриархалните нагласи на българина.
Подсилени от съчувствие към бащата, когато Людмила Живкова си отиде без време и оставяйки подозрения как точно.
5. Интелигенцията. Живков имаше безпогрешен усет, че топлите му връзки с нея ще разсейват преките му политически отговорности и ще го зареждат с легитимност от другаде. При това в режим на трогателна взаимност – тогава един иначе талантлив поет беше заявил, че другарят Живков може всичко да му забрани, но не и да го обича. Важно е обаче, че и в годините, през които бившият първи се превръщаше от престъпник в герой, представителите на същата тази интелигенция не загубиха роля във формирането на общественото мнение. И дори вече да не му бяха верни, от вярност към себе си нямаше как да заемат критическа позиция.
6. Самият процес от 1991 г. Трудно е да се каже дали той е бил замислен, или естествено се е превърнал във фарс. Но това нямаше как да не е така, след като беше за апартаментите, които Живков е дал, а не (най-малкото) за тези, които е взел от изселени опоненти на режима, или разказвачи на вицове, или тъй наречените бегълци на Запад. Въобще за репресиите, които е инициирал лично или в съучастие. В резултат той излезе от процеса не като репресиращ преди, а като репресиран сега. Превърна се в персонална емблема на невъзможната справедливост на прехода, която хората бяха започнали да усещат в реалиите на собствения си живот. Така “човекът от народа” за първи път имаше обща участ с него.
Тези черти от образа на Живков, в които повече или по-малко можем да се огледаме като общност, нямаше да пречат на оценката му, ако „работата на паметта“ за близкото минало го беше извадила от личното преживяване и го беше разположила в историята. На мястото, което заслужава. Не заради това дали е имал чувство за хумор и дали са били кърпени чорапите му, а за това какъв от гледна точка на модерните демокрации на ХХ век е бил режимът му.
Това не значи Живков да няма къща музей, но значи тя непременно да е филиал на Музея на комунизма, какъвто пък ние все още нямаме. Защото този музей, когато и както и да се направи, във всички случаи ще е посветен на жертвите на комунизма, а не на строителите му.
