ESQUIRE Exclusive: Гого Лозанов за политиката, медиите и мачизма

0
14
Георги Лозанов
Фотография Васил Германов

Когато ESQUIRE взе наглед еретичното, може би (да не дава Господ) дори пазарно самоубийствено решение да посвети темата на настоящия си брой на президентския вот, работното заглавие в редакцията бе „Избори в храма на обречените“. Зад тромавата игра на думи и заглавия има елементарно обяснение – упражняването на най-изконното демократично право на гражданина в последните 27 години така и не доведе не желания резултат и до желаната ефективна промяна. Ако трябва да перифразираме един френски модернист, девизът на нашите избори би следвало да бъде като девиза на музея – „Нищо ново не се създава.“ Затова, пише той, просто постоянно се разместват експонатите.

Предстоящите избори обаче са малко по-различни – и не само заради съвпадението в избора на български и американски президент; не само заради (привидно или не) разклащане на статуквото, но основно защото и в локален, и в глобален план, следващите месеци могат да се явят решаващи за развитието на цивилизацията изобщо. Тъй като едно петдесетина процента от тази наша цивилизация са представители на мъжкия пол, а на ESQUIRE нищо мъжко не е чуждо, решихме да се обърнем към по-умните от нас – без да агитираме, без да политикантстваме, без жален популизъм. Просто ги попитахме какво се случва, защо се случва – и какво можем да направим.
Най-логичният ни основен събеседник е и традиционният колумнист на
ESQUIRE от самото му създаване. Георги Лозанов е известен с толкова много постижения, качества и мъдри мисли, че просто ще го представим като Георги Лозанов. И ще започнем направо.


ЕSQUIRE: С какво тези президентски избори са по-различни от досегашните? В настоящата геополитическа обстановка могат ли те да се окажат крайъгълен камък за промяна във външнополитическата ни ориентация и националната ни политика изобщо?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Във въпроса до голяма степен се съдържа отговор – и то верен. Ситуацията в света е такава, че вече няма политика, а само геополитика. За първи път ще избираме не „обединител на нацията”, според задължителното клише, а лидер на международната сцена. Поне така ми се иска, защото от разговора между държавите – в ЕС, с Турция, Русия, САЩ, Сърбия и прочие, все повече зависи съдбата ни. И дори не само историческата, а всекидневната – хлябът и бирата на масата и надеждата в погледите на седналите около нея. Проблемът е как ще звучи и доколко ще се чува гласът на българския президент в този разговор, което пък е следствие от собствения ни глас на изборите.

Нека да го кажа направо: твърдо вярвам в ролята на личността в историята – и от такава гледна точка няма малки и големи държави. Те в последна сметка се персонифицират от политиците си и отношенията между тях се превръщат в отношения между хора. Убеден съм, че вторият от двата, взели милиони жертви, тоталитаризми на ХХ век – комунизмът, падна, и то без кръв, защото трима души успяха да се разберат и да си спечелят доверието – Горбачов, Рейгън и Тачър. Мисля също, че техен паметник на „Царя” би стоял далеч по-добре от този на Съветската армия.

И тъкмо на президента му отива, ако има личния потенциал, разбира се, да бъде човешкото лице на страната ни.

ESQ: Може ли да се каже, че на президентската институция вече не се гледа само като на изпълняваща представителни функции? Натовариха ли политическите лидери, вече влезли в предизборна кампания, „Дондуков” 2 с повече очаквания, отколкото реално трябва да носи?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Напротив, влезлите досега поне в предизборната надпревара не създават особени очаквания. Не съм чул да имат свои идеи по темите от световния дневен ред, нито дори си правят труда да се харесат, да се заявят като някакви в човешки план.

Иначе, какво ще е мястото на президентската институция в живота на нацията зависи преди всичко от това кой ще е президентът.

ESQ: Добави ли Росен Плевнелиев някаква стойност към президентството?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Ако във въпроса има скептицизъм към Плевнелиев, трябва да призная, че в началото и аз го споделях – струваше ми се някак случайно получил ролята, защото титулярят е настинал и не може да излезе на сцената. Постепенно обаче той се заяви като значим десен политик на прехода. Първо, не допусна по никакъв начин до президентството да стигне нестихващата вълна на соцносталгията, на тихата реставрация. Помня, че към края на втория мандат на неговия предшественик изпратих по установения ред допитване колко от наградените от Първанов с орден „Стара планина” са били сътрудници на ДС. Както можеше да се очаква, отговор не получих, което си беше съвсем ясен отговор.

И второ, Плевнелиев последователно коригираше един опасен уклон в българската политика – разклащането на евроатлантическата ориентация на страната. Той се превърна в нейния безкомпромисен защитник и то на международна сцена, като така даде тон на новото геополитическо говорене на институцията.

ESQ: Генералските номинации, говоренето за това, че новият президент трябва да има твърда ръка, едва ли не да е силовак, плод на какво са?

ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: На ментална слабост. Ако не си нейна жертва, ще предпочиташ твоят президент да има не твърда ръка, а остър ум.

Преди години участвах в български дни на културата в Рим, на които официални представители на страната бяха генерал Бойко Борисов – тогава кмет на София, и генерал Ангел Марин – тогава вицепрезидент. На среща с италиански журналисти ме попитаха трябва ли да си генерал в България, за да си политик. Отговорих – не е задължително, но помага, мислейки си, че се шегувам в стила на Вонегът. Днес е очевидно, че това не е било никаква шега.

ESQ: А как може да се разтълкува фактът, че ГЕРБ ще обяви номинацията си чак малко преди официалния старт на кампанията? Някои го определят като самоувереност, други като точно обратното; едни казват, че това е подигравка с избирателя, втори – че е подценяване на геополитическата ситуация…


ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ: Това по-скоро е показателно за един стар порок на българската политика, върху който не спирам да обръщам внимание, нищо че е с ефекта на кучето след кервана – предизборните кампании нямат особено значение за изборния резултат. Той се формира на други основания – партийни, корпоративни, мистични, продажба на гласове, наказателен вот и прочие, но не и на базата на публичното представяне на кандидатите. Обратно, то само инициира компроматни атаки, така че всички научиха урока на царя – царят на мълчанието. Последиците от него са много по-дълбоки от обезсмислянето на кампаниите – още с влизането в политиката разбираш, че за теб е по-добре, ако тя се прави „на тъмно”. Това толкова ни отдалечава от развитите демокрации, че те ни виждат като едва забележима точка на европейския хоризонт.

Във Франция, например, има един широко популярен телевизионен формат, който е нещо като „матура” за кандидатите за президент. Те един подир друг застават за около два часа пред водещи експерти в различни области, които им задават своите въпроси и чрез тях фактически обществото ги изпитва. Изборният резултат в голяма степен е оценката от този изпит. На никого не му хрумва, че може да не се яви, защото това е равно на служебна загуба. Разбира се, такъв тип кампания изисква ниво на компетентност не само на политиците, но и на избирателите.

ESQ: Сериозно ли е ретроградният Меркурий да се явява определящ в навечерието на президентски избори?

ГЛ: Как ще е сериозно, лафът, доколкото знам, е пуснат от Бойко Борисов именно, за да прекрати с него сериозния предизборен разговор, който още не иска да води. Той е доказан майстор в това да управлява публичната комуникация в посоката, в която желае, защото сигурно е покровителстван от бога Меркурий – сред неговите многобройни епитети е и вестител на боговете, което на съвременен език би се превело като техен пиар.

ESQ: Има ли президентската република почва у нас?

ГЛ: Не ми се участва в този дебат – правенето на политика у нас, както вече донякъде стана дума, има много по-сериозни проблеми от това в каква точно институционална йерархия ще се упражнява властта. Ето, водим се парламентарна република, но това не пречи през целия преход да сме премиерска такава.

ESQ: Като потомствен десен избирател, кой ви представлява сега? Можете ли да кажете, че има партия в Реформаторския блок, на която симпатизирате?

ГЛ: Мисля, че отдавна десните хора у нас – тези, които очакваха политиката да съхрани историческата радост от падането на комунизма, не се чувстват партийно представени. Идентификацията по-скоро е с отделни личности, някои от които в момента са в Реформаторския блок или в неговия Граждански съвет, а някои са въобще извън политиката, което може да бъде силна политическа позиция.

Моят проблем е, че наистина съм десен избирател с акцент върху избирател, т.е. винаги гласувам, дори да се чувствам като заложник в 7-мо училище (там е нашата избирателна секция), който, за да го пуснат да излезе оттам, първо сам трябва да си пусне бюлетината.

ESQ: Би ли се примирил десният избирател, ако при евентуален балотаж РБ подкрепи ГЕРБ? Изобщо примирява ли се с шизофренната позиция на Блока в правителството и в опозиция едновременно?

ГЛ: Упражняването на властта у нас е неблагодарна работа – лешникотрошачка на имиджи, и РБ се опита да изиграе сложно съчетание, което не му беше по силите, а и не знам на кого би било – хем да влезе във властта, хем да се опази чист от нея. Така навремето някои твърдяха, че влизат в БКП, защото само отвътре могат да я реформират и да направят нещо добро.

Другата възможност пред блока беше да се превърне в опозиционен бутик, който да отвори врати за отчаяни политически души. Струва ми се, че десният избирател по-скоро бе очаквал това, но то едва ли вече може да се случи, така че оттук нататък реформаторите, докато съществуват, могат само да подкрепят и да реформират.

ESQ: Незряла ли е десницата у нас или просто в световен мащаб живеем във време на подем на националистическите, шовинистки и популистките партии?

ГЛ: Проблемът на десницата е заровен преди Десети ноември, когато – с изключение на първите години след Девети септември, нямаше същински антикомунизъм и дисиденти, които автентично да го олицетворяват. Дори не става дума за идеология, а за съпротива срещу отнемането на индивидуалната свобода и потъпкването на човешките права, просто да не искаш да живееш така. Работата е там, че антикомунизмът може да се роди само по време на комунизъм, ако не се случи тогава, после той звучи като конюнктурно политиканстване, като кариерен избор. Тъкмо това направи нашата десница неубедителна, беззащитна към всеки по-нахален, решил да се скрие под полата й. Достатъчно е да сметнем колко сътрудници на ДС през последния четвърт век говориха от нейно име.

Като прибавим и антилибералните настроения в световен план, реакция на тероризма и бежанците, които на свой ред водят до ограничаване на човешките права в Европа и САЩ, няма да се изненадам ако не след дълго на власт у нас дойдат някакви националисти, социалисти, националсоциалисти или други „исти” и започнат репресии за заявени мнения и позиции. Вече видяхме, че това може да се случи в натовска държава.

ESQ: Как бихте погледнал на политически проект, оглавен от Слави Трифонов – може ли той да е „явление” като Борисов, Симеон или… Бареков?

ГЛ: Препратките и към тримата са валидни, но донякъде. Вярно е, че Слави като Борисов и Симеон има митологично влияние върху големи групи хора, кара ги да се идентифицират с него. При Симеон идентификацията беше с пределно различния друг, идващ от далече – цар от Мадрид, носещ надеждата за чудо. Когато то не стана, Борисов предложи идентификация в точно обратната посока – с пределно подобния друг, с един от и като народа. В този смисъл Слави е по-близък до Борисов, но мисля, че той няма да се включи в политиката, защото има съзнанието или интуицията за непреносимостта на екранната харизма извън екрана. Затова мисля, че няма да се докара и до хала на Бареков.

Иначе референдумът, лансиран от шоуто му и събрал не знам си колко хиляди подписа, е четвъртият телевизионен политически проект у нас след този на Бареков и двете парламентарно представени партии – на Сидеров и на Симеонов, акуширани от СКАТ. Много пъти съм казвал, че такива мичурински кръстоски на медии и политика са разрушителни и за двете, защото медиите, за да са медии, трябва да са независими, а политиката, за да е политика, не трябва да е шоу. Ако караме така, ще дойде момент, когато политиците сутрин в парламента ще гласуват закони, а вечер на екрана сами ще се интервюират какви закони са гласували.

ESQ: Добре – как и защо толкова години съществуват партийни национални медии като „Алфа“, СКАТ и прочие?

ГЛ: Защото не е забранено от закона, а не е забранено, защото на законодателя навремето не му е хрумнало, че може да се случи подобен фарс, вярвал е, че „такова животно нема”. Отдавна съм предложил в Закона за конфликт на интереси притежанието и управлението на медии и воденето на предавания от политици да влезе като конфликт. Давам си сметка обаче, че вече е късно за поправката, защото немалко от тези, които трябва да я гласуват, ще попаднат под нейната санкция.

ESQ: Преди всички избори обясняваме колко е важно да се гласува. Каква е реалната стойност на индивидуалния вот – в личен и в обществен план?

ГЛ: Обясняваме, защото иначе купеният, корпоративният и клиентелиският вот ще останат единствения механизъм за възпроизводство на властта. И защото изборите са повод политиците все пак да се опитат да изглеждат прилично в очите на не-политиците.

А в личен план гласуването е форма на социална интегрираност – отказът от него е първа крачка към клошарството.

ESQ: Ако съвременната майка на демокрацията – САЩ, избере Доналд Тръмп за президент, какъв сигнал би изпратил този избор до останалия свят, в това число България?

ГЛ: Че либералната демокрация, а то друга не е възможна, отива в музея или в случая по-точно в старчески дом, защото майка й, както наричате САЩ, е родила син, който иска час по-скоро да я прати там.

Историята ще се завърти на обратно и никак няма да се изненадам, ако Тръмп и Путин започват да се целуват уста в уста като Брежнев и Хонекер.

България пък ще се превърне в село без кучета, защото последната задръжка пред месния патриотарски авторитаризъм – либералния Запад, ще е отпаднала.

ESQ: Ще бъде ли „опитомен” набързо Тръмп, ако бъде избран, или очаквате наистина да изпълни предизборните си обещания, повечето от които звучат като закани?

ГЛ: Политиката по правило не изпълнява обещания, движи се по някакъв друг непредвиден сценарий, но и той едва ли ще е добър, ако Тръмп е в главната роля.

ESQ: Как и защо от Рейгън Америка стигна до Тръмп?

ГЛ: В резултат на голямо объркване на мислещите елити след ударите през 2001-а година. Усещането беше за начало на война и то не Студена, която продължава и до днес, а разпознаването на врага беше и става все по-трудно. А когато мислещите елити са объркани, когато разумът спи, както е известно, се раждат чудовища – авторитаризъм, популизъм, ксенофобия…

Пък и объркването не е само в политически план, вижте – след постмодернизма не се е родило нищо ново, живеем във време без големи идеи и тогава безпрепятствено една куха и агресивна доктрина като ислямския фундаментализъм може да проникне в главите дори на харвардски възпитаници.

ESQ: А как от Тачър Великобритания стигна до Камерън? Бунт или невежество бе Брекзит?

ГЛ: Тачър беше смела жена, а сега всичко е от страх – на масовия англичанин, че може да загине от терористичен удар в метрото и да загуби социални придобивки заради емигрантите и бежанците. Брекзит е спасяване поединично. А и да не забравяме имперското самочувствие на Великобритания – тя явно не се примири, че е в една общност с останалите европейски държави, особено пък, когато в нея влязоха и тези от бившия соцлагер.

Невежеството на Камерън е, че не си даде сметка за нагласите на сънародниците си и наивно вярваше, че повечето от тях ще гласуват за оставане в ЕС. Та даже заложи политическата си кариера на тази карта.

ESQ: Като стана дума за невежество – споделяте ли мнението, че медиите до голяма степен „възпитават“ невежеството у аудиторията? Не говорим само за жълти вестници и риалити формати, а дори за новините като такива – с основна тема „преселението в Гърция по празниците“, да речем?

ГЛ: У нас, разбира се, всичко е повдигнато на степен, степента на собствената ни бедност и омерзение, но това е болест по медиите в целия демократичен свят – преди няколко години дори участвах в международна конференция с ключови експерти под надслов „Демокрацията болна от своите медии”, и тази болест може да се нарече отказ от правене на история. Казано по-конкретно, медиите избягват да се занимават със сериозни теми, особено ако те предполагат историческо осмисляне. Това е свързано с объркването на световните елити, за което споменах, с интуитивната тревожност, че вече няма пилот в самолета, но не искаш точно ти да го съобщиш на пасажерите, да си лошия вестоносец.

При нас се добавя и наложеният от карнавала на прехода професионален предразсъдък, че истината е скучна, а само измислиците печелят аудитория. И дори относително ясни журналистически сюжети обрастват с нелепици, разправии и непрани гащи. Но нека да сме частни докрай, въпреки всичко, медиите, особено големите електронни медии, си вършат основната работа – информират, не изпускат събития. Медийната система в страната съвсем не е по-лоша от здравноосигурителната или съдебната.

ESQ: Как тогава гледате, предвид раздираното от проблеми общество, на факта, че основните телевизионни теми са интервю с абокат (Митьо Очите) и секс убийство със свински опашки (Анита Мейзер)?

ГЛ: Ами, като нагледен пример за „отказ от история”. Когато се пазиш от нея, щеш не щеш, се превръщаш в автор на гротески и то по повод на реални човешки драми, в което има някаква инфантилна жестокост, все едно че четеш епизод от „Повелителят на мухите”. А и в двата „палави” сюжета, се съдържат същите тежки проблеми, които раздират обществото ни – престъпност, смърт, безсилно правосъдие…, но са поднесени така – с абокат и свински опашки, че да се загубят. Помните ли, един от героите от началото на прехода – Константин Мишев, се представяше за контрадезинформатор. Сега е добре всеки сам да си е такъв, за да не се удави в поредната буря в чаша вода, разразила се в информационното море.

ESQ: Подобни „жълти“ новини станаха причина за оставката ви като председател на СЕМ. Вярвате ли, че тази ви реакция успя да предаде важно послание? Или отново тя беше разгледана като един вид „индивидуално спасение“?

ГЛ: Не искам да надценявам ефектите от жеста си, но той действително бе предизвикан от опита в ефира да се пренесат откровено жълти и компроматни подходи, които засега обитават главно пресата и интернет пространството, и да се създаде телевизия ПИК, а ето, че тя все пак не тръгна. Оставката ми беше акт срещу банализацията на злото, за която говори Хана Аренд. Защото, ако има нещо по-лошо от тази деформирана журналистика, то е да свикнеш с нея и да я приемаш за нормална, та даже, което на Аренд не би хрумнало, да започнеш да харесваш и сам да търсиш злото в медиите. Имах потребност да изкрещя срещу това на езика на своите тогавашни институционални отговорности.

ESQ: Тогава неколкократно заявихте, че оставката ви е лична морална позиция. Можем ли да говорим за морал в българската медийна и политическа среда, в българското общество изобщо?

ГЛ: Моралът е индивидуален, както казва Ницше, проявява се в персонални жестове. Лаская се от мисълта, че принадлежа на среда, в която се влиза, ако си способен да ги направиш, и от която отпадаш, ако си ги спестиш. Тя вероятно не е показателна за българското общество, но без нея то отдавна нямаше да съществува.

ESQ: В Щатите шест големи корпорации контролират всички основни медии – и често правят колективен субективен избор по отношение на онова, което хората могат и трябва да виждат и научават за себе си и за околния свят. Има ли нещо подобно и у нас?

ГЛ: По-различна е ситуацията, но далеч не е по-добра. Има сложно заплетена мрежа от корпоративни връзки, в която са попаднали повечето медии, а паяците трудно могат да бъдат идентифицирани. Пък и вече ми се струва излишно, защото няма нищо по-просто от това да останеш правно недивим и да заведеш дело, срещу всеки, който реши да те посочи с пръст. А и собствеността тук е много повече на влияние, отколкото на активи, защото много малко медии генерират печалба. Така работещите в тях фактически се превръщат в служители на корпорация, чиито интереси трябва да защитават срещу заплащане. Това, разбира се, не изключва персоналния професионален героизъм – да работиш за аудиторията си, докато те махнат. Обичам да казвам, че добрият журналист рано или късно го уволняват, от което той става още по-добър. Тъжното е, че корпорациите се изхитриха и внимават да не назначават такива.

ESQ: Оруел се страхува от онези, които ще ни отнемат информацията. Хъксли – от онези, които ще ни я дадат в такива количества, че ще станем абсолютно себични и пасивни. Оруел се бои, че ще ни отнемат истината. Хъксли – че истината ще потъне в океан от равнодушие. Кое се случва в момента?

ГЛ: Всичко накуп и пак звучи като романтично предупреждение от една отминала епоха. Днес положението е военно, живеем в хибридна медийна война. Денонощно е атакувано мирно население, достатъчно е само да решиш да влезеш във Фейсбук, за да започнат троловете и хейтърите да те обстрелват. Тоталитарните режими и престъпните организации се научиха да се осигуряват наемници, които да пропагандират зловещите им каузи и да унищожават с думи и образи противниците им. При това под маската на лично мнение, на журналистика, шоуто… Чу се, че Ислямска държава вече продуцирала филми в Холивуд.

Отнемането на истината, за което говорят Оруел и Хъксли, е само прелюдия към подмяната й с лъжа, повторена сто пъти. Като съвременните комуникации правят това сто пъти по-лесно, отколкото по времето на Йозеф Гьобелс. И знаете ли кое е най-страшно – че не става дума за отвлечена литературна картина, с такъв наемник може до вчера да сте били приятели, да сте яли и пили на една маса, да сте имали сходни мисли. Преживявал съм го – усещането е, че бъркаш в джоба да си извадиш ключа от къщи, а напипваш нещо влажно и лепкаво.


ESQ: Във всеки свой текст за Esquire правите гъвкави литературни препратки. Позволете да цитираме Камю: „Едно изречение ще им е достатъчно за съвременния човек: той блудстваше и четеше вестници“. Какъв е днешният ни съвременник в едно изречение? И какъв следва да бъде, за да преживява случващото се наоколо?

ГЛ: Общото между блудството и вестниците е, че принадлежат на мига – за блудството по никакъв начин не искаш да си спомняш на другата сутрин, а според клишето, няма нищо по-старо от вчерашен вестник. Камю се тревожи, че съвременният човек ще е лишен от онова „после”, което прави възможен моралът – за него трябва отговаряш пред бъдещето, дори и когато вече те няма. Писателят сякаш е предусетил рисковете от анонимността в интернет, където блудството и четенето на вестници опасно се сближават – можеш да извършиш всичко с всекиго и хиляди да го прочетат.


ESQ: Тъй като Esquire се старае да обхваща всички мъжки общи знаменатели – кои са екзистенциално важните мъжки качества според Георги Лозанов? С други думи – каква е рецептата да бъдеш мъжки мъж?

ГЛ: В моя случай, специално, рецептата е издадена от д-р Григорова – истинска светска дама – нещо срещу високо кръвно налягане, нещо срещу висока кръвна захар, нещо срещу две чаши алкохол в повече. С други думи, за да си истински мъж, трябва да живееш на границите на възможностите си, дори малко над тях – в леглото, в обществото, във въображението на зложелателите ти. И още нещо – за истинският мъж любовта е по-важна от секса, сексът е по-важен от пиенето, пиенето е по-важно от наркотиците. А от всичко най-важно е да не се прави на важен.

ESQ: Накрая, понеже сме списание – хартията?

ГЛ: Хартията превръща вестника, списанието, книгата в любовница – можеш да я завлечеш в леглото си, цяла нощ само глупости да ти минават през ума и накрая да легнеш върху нея, но тя никога няма да те съди за изнасилване. Словесните изнасилвачи като под команда емигрираха в интернет пространството и заеха позиции по фронтовете на хибридната война.

Текст Виктор Игнатов / Фотография Васил Германов

Източник esquire.bg

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here