Обичам Ралф Гибсън, работата му с детайла, която те подтиква да си въобразиш цялото, според нуждите на моментното си състояние. И аз се възползвам от това – когато нещо ми липсва, прехвърлям фотографии на Гибсън бързо, като игра на флипер, докато топчето уцели целта. После може пак и пак.

Ето, попадам на фотография, в която се оглежда празнотата на отминалите месеци. Фабулата й е лесна за разгадаване – келнер, дори може би оберкелнер в скъп ресторант поднася приборите на маса за двама. Усеща се хем банална, хем специална грижа, защото тези двамата вероятно са дошли, за да си изяснят най-накрая дали имат смелостта да са заедно. Или пък са постоянни клиенти, които оставят щедри бакшиши. Или няма никакво значение какви са, защото ресторантът обслужва единствено собствената си чест.

И за мен няма особено значение… Патинираният блясък на приборите ме кара да преживявам собствените си липси. На ресторантите, които посещаваш от години и вечеряш на прага между публичното и личното пространство. На премерения лукс, който пародира скромността на банковите ти сметки. На естетиката на вещите, способна да забрави за функцията им – били те просто вилица и нож в колосана кърпа. На самотъждествените неща, пометени от предчувствието за неизбежни промени. На доброто старо време, към което вече нямаш морално право да си привързан. На настоящето и бъдещето, които искат да приличат на миналото. На миналото, което не става за друго, освен за художествена фотография.


Не мислите ли, че келнерът на Гибсън във своите бели дрехи е чернокож и че повече няма да можем да слушаме Армстронг с ушите на тези, които го помнят?

П.П. Отделен въпрос е, че Гибсън малко се интересува от сюжетния прочит на работите си, той е пластик във фотографията и следва “танца на формите”. Максималното, което допуска, е лека доза психоанализа.